Ситните стъпки в маслото водят към нова следа - суперУоман

Съвсем в детективски стил започвам, и не случайно. След неуспешните ми опити "да си почина" в книжки за древността или биографични романи (напоследък все на женски биографии попадам, защо ли) откъдето силно полъхваше на пропаганда, реших да си почина в света на дългите рокли, на кавалерството и на вдъхновените идеали... чрез нов детективски сериал. Този път, френски. 

Ала ако мислите, че срещнах Поаро или поне Холмс, не познахте. Срещнах нещо уродливо, и понеже се повтори вече в три серии, ще му отдам дължимото внимание. 

Действието се развива в края на деветнадесети век, точно по времето, за което пише Алеко Константинов и не случайно го споменавам*. В контраст на самостоятелната, груба за неговите сетива американка, той изтъква поведението на женствената европейка, която все още оставя на мъжа правото да се почувства внимателен закрилник. Във филма, нишо от това, обаче.  

Ще разкажа от общото към частното. Общото е, че и в трите серии детективи нямаше, а полицаите се държаха като груби пъдари, които едва догонваха събитията.

Всъщност главната героиня, винаги жена, преминаваше през огън и вода, нерядко кръв, заплахи за живота или на децата й, с почти каменно лице (при все изключително красивите и очевидно способни актриси, които се въплъщаваха в ролята), вирнат нос и неадекватна смелост, граничеща с безсмислие. Понеже уж и трите героини бяха много умни жени, и според мен на такъв криминален сериал би пасвал остър ум у героинята и фини ходове.

Ала обикновено жените се блъскаха с проблема челно, тъпо, многократно, и в безсмислен риск за живота си, като никога не дочакваха и една минута мъжка помощ или закрила, която им беше предлагана. Може в контраст с това да си спомним смелата съветничка на кралицата, мадам Бонасьо, в "Тримата мускетари" на Дюма и да се види що е то красиво съчетание на женственост и смелост. (Явно модата на мадам Бонасьо е минала, докато се усетя.)

Другото общо в трите серии до момента е, че жени си лягаха с любовници когато им падне, без много да го правят на проблем. Това беше, така да се каже, фонът. И поне веднъж във всяка серия някой болезнено обиждаше жената, че трябва да е "само майка", а не да работи.

Първата история. Уж първата жена юрист в Сорбоната. Самата история не е биографична и слава Богу. Момичето мина през няколко убийства за които все не беше виновна, докато провокира  своя професор и един колега да я защитят. Розовият финал накрая беше как тя в розова рокля спечели всички дела и завърши с отличие. Но едно от разследванията бе за смъртта на нейна преподавателка, преоблечена като мъж, проникнала в Сорбоната, за да спаси от библиотеката в Сорбоната много важна феминистка книга, наречена "Конституцията на жените" Враг на книгата бе някакво мъжко братство, което с цената на убийства преследваше всяка жена, която би си пробила път във висшето образование. По време на разговор за въпросната книга се изказа в приповдигнат тон колко права искат там жените за себе си, включително да бъдат свещеници. В този миг единственият по-положителен герой извика от възхищение. Това трябваше да ни се внедри в ума като нещо за което се страда, което е преследвано, и затова - добро. Има си похвати киното, още Ленин го е оценил.

Втората история. Жена спасява Президента. На Франция, този път не американския. След един голям шпионски скандал жена от народа, без мъж (дотук и трите героини са без мъж) опитвайки да защити сина си, който работи на висш административен пост (представете си майката на някой от нашите млади министри) се внедрява да е секретарка в Двореца. В крайна сметка  заговорът бе разкрит, Президентът оцеля, а заговорниците се оказаха група патриоти, които в стил нашето македонско движение искаха да си върнат Елзас и Лотарингия. Тогава за кратко двете области са били анексирани от Германия. 

В края на филма героинята държа знаменателна реч, поканена от спасения Президент, в която разкритикува войните и болезнения патриотизъм, като си помечта на глас за един глобален свят... Но в крайна сметка Франция си е върнала Елзас и Лотарингия и днес са на нейна територия. Такова едно послание, макар в развлекателен филм общо взето унижава правото на всяка държава да претендира за исконните си земи, или какво?... 

Трета история. Жена става шеф готвач в Риц след потресаваща драма. Жена-готвачка в "Риц" е приемна майка на сладко момченце. Към края на филма сръбски патриоти (тук пак патриотите са лошите!) искат да отровят австроунгарския посланик и изнудват жената да го извърши, като държат детето за заложник. 

В крайна сметка тя изрита като помощници и свестните си колеги, и любовника си (който бързо стана човек на патриотите за да й отмъсти) и уж добрия полицай. Затова пък посвети две жени в бедата си, без много да му мисли. Едната се оказа истинската майка на момчето, богата дама, на която то е отнето още като бебе от дядото. Тя също опита да го отвлече. 

Като финал главната ни героиня стана шеф готвачка в Риц (бе натъртено как сама се оправя в живота, понеже е "страхотен професионалист"), бе натъртено как своеволията й в работата нишо не са, понеже тя така е решила, какво тука значат някакви си шефове мъже... А майката на момченцето, ако и богата, объркана и доста закъсняла да го търси, бе отсвирена без никаква емоционална драма за момчето... което бе непълно въздухарско и нереално. 

Разбира се, проверих, авторката на сценариите е една и съща, Елза Марпо. Може би е изживяла лично неща, които я ориентират към правата на жените или нещо такова. По-важното за мен е тенденцията. Понеже веднъж като се завърти дадена тенденция, тя ражда и нови автори, които да я поддържат. И се заформя като естественост и нормалност. Без да е това. И уви. Защото целта на Доброто не може да бъде "жената без мъж" и сексът без дом. Мъжете имат своя добра същност и вместо да ги елиминира или грубо да ги използва, жената би следвало да ги провокира да бъдат себе си (нали днес това е модерния израз?)

Ще завърша с цитат от Алеко Константинов, който май става все по-актуален:

"Но сегашната американка счита, че има неотемлимо право на непременно уважение от страна на всякой мъж; тя вече не се старае с нежност, с женственост да заслужва при всякой даден случай действителното уважение на мъжа, а реализира даже намръщено своето право на уважение.

Опитай се да не отстъпиш веднага място във вагон, в параход, в трамвай, в омнибус на някоя американка, тя е готова да те стрелне с очи и даже да изръмжи нещо под носа си. Е, друго нещо е европейката! При такъв един случай, колкото ти и да си недогадлив и нелюбезен, тя само като те погледне с този ясен, сдържано-умиляющ и нежно-укоряющ поглед, не място да й отстъпиш, ами и на ръце да я носиш."

Павлина Папазова

Коментирайте в блога, не се изисква регистрация!