ЦВЕТОВЕ СРЕЩУ НАСИЛИЕТО ИЛИ ПЪЛЗЯЩА ПОДМОЛНА ИДЕОЛОГИЯ? КОЕ ДЕЙСТВИТЕЛНО „БОРИ“ НАСИЛИЕТО
От 2015г. в България започва да става традиция инициативата „розова тениска
срещу насилието в училище“. Според мнозина идеята е свързана с това да не се допуска
агресия, малтретиране и побой между учениците. Ала истината е малко /но
съществено/ по-различна. Впрочем, информация за началото на този почин има в
десетки сайтове, и повечето организации са наясно.
Помните ли /много родители помнят/ как българските момченца се дърпаха: „Защо в деня против насилието трябва да обличаме женски блузи?“ В това има резон, защото децата усещат идеологията. Вместо момченцата са бъдат стимулирани да са защитници на слабите в стил „аз имам голям батко“ и да не допускат в тяхно присъствие да бъде унижаван който и да е, на тях се вменява определен вид женственост.
Цялата история с розовата фланелка идва именно от една такава случка през 2007г. в Канада - след като гимназист е обиждан заради розовото си поло, че вероятно е гей, други негови съученици слагат същия цвят тениски, за да го защитят и без насилие да покажат, че презират обиждащите го.
Да, интересна постъпка, и
вероятно е имала своя ефект. Но за да се разпространи именно това, и то именно
в този цвят по света, очевидно е кое лоби дърпа конците.
Защо няма „цветни тениски“
относно ситуациите, когато едни деца са бити и малтретирани от разглезени
богаташки синчета? Защо няма „цветни тениски“, когато отличник е бит и
малтретиран от слабите ученици? Защо няма „цветни тениски“, когато дете без
родители е малтретирано и ограбвано, понеже няма на кого да се оплаче?
Още първите идеи по тази проява /в
Интернет може да се намерят единични училищни инциативи от 2009-2012г./ включват
начинания като да се направи дръвче в коридора, където всеки с листче и своя
личен почерк да напише слабостта си – че се страхува, че страда… Звучи малко като в народната приказка „Цар
Траян има кози уши“ – случайният свидетел на царската недъгавост се оплакал на
една дупка в земята… но от нея изникнала тръстика, децата направили свирки, и
цялата земя разбрала за тайната на царя. Нашите предци траките са били под
властта на император Траян и вероятно не са можели да отхвърлят това нежелано
подтисничество. А приказката е прелетяла хилядолетия, за да стигне до нас.
Сега под робство ли сме, обаче? Децата
в училищата ни „безгласна рая“ ли са? Безсилието ли възпитаваме в момчетата
днес? Как трябва да се отговори на насилието? Явно не със самоотмъщение, но
имат ли право да употребят самозащита? А силно и тежко слово? Имат ли право да
игнорират по свой начин насилника и едва когато се види в него разкаяние, да
му се подаде ръка? Защото в наши дни
прекалено бързаме да оневиним извратеняка, насилника и даже убиеца, повтаряйки
психологичните “мантри“: „Ами той вероятно е бил наранен в детството си“. Ами
то много от нас са били наранени! Но повечето не ставаме насилници.
Децата няма да чакат да се
наумуваме, и да правим инициативата все по-женствена и неадекватна. Момчетата
влизат във футболни агитки, в скинарски групи и прочее, до голяма степен за да
се почувстват защитени, но и да се почувстват силни като мъже, а не като
„послушни отличнички“. Тъпченето на исконната им мъжка същност затваря кръга на
инициативата за „розовата фланелка“ към самото й начало, когато едно момче е било
обиждано ... именно защото не се държи като момче. В по-първичните общества такова
поведение /което неминуемо става пример/ е било санкционирано строго и вярата
на хората е била, че такова поведение носи злини. Така се е и наричало
:“проклетия“.
Ако не е добре да бием или
обиждаме такива хора, нормално е обществото да изисква те да бъдат скромни в
демострациите на своята сексуалност пред деца. За съжаление, от времето когато
някой леко е показвал женствени движения или се е осмелявал да сложи розово /не
че съм против мъже да носят розово/ стигнахме времената, когато „Драг Куинс“
ходят по детските градини и на невинния въпрос: „Чичко, ти защо си се направил
на леличка?“ децата получават надменни обяснения колко са невежи. За щастие,
все още в чужбина. Но глобализацията напредва.
Насилието в училищата до голяма
степен е насилие на „кривдата“ над „правдата“, както е казвал народът. Как да
насърчим т.нар. бъдещо „гражданско общество“, където децата да проявят
нетърпимост към Кривдата? Десет години след започване на инициативата за розови
фланелки, тя не се е развила до нещо повече от кътчета с розови балони, розови
табла с изброени добродетели, и колективни детски снимки със сърца. /Прави
впечатление, че все така има доста момченца в червено и синьо на тези снимки./
Има ли алтернативи? Да, има. На 7 ноември ЮНЕСКО
отбелязва Международния ден срещу насилието и тормоза в училище, включително
кибертормоза. За неговото отбелязване не е необходимо да се обличат розови тениски.
Но по-важни са алтернативните методи за работа с
насилието и тормоза в училищата, вместо декларативните цветни дни, в които „се
отмята дейност“. Всъщност децата описват „класната стая по време на час“ като
най-безопасната територия в училище, понеже там има известен контрол на
учителя. При все това много от тях се оплакват, че има ученици, на които
учителят „нищо не може да им направи“ дори в тази защитена среда. Същите
безнаказани личности след часа си позволяват и повече.
Когато едно поведение не се възпре навреме, то
поражда съответния лош пример. Ако пък едно неприемливо поведение се накаже
незабавно и строго в часа, и няма вероятност после „родители с връзки“ да
отмъстят на учителя, децата възприемат правилата на реда и в междучасията, като
сами изолират и възпират неадекватните насилници. Такива деца не се притесняват
да съобщят за преживян тормоз на учителя, понеже в техните очи той е овластен и
силен. Напротив, когато виждат учителя си като презиран и слаб, те опитват да
потулят нещата, да се справят сами или по-лошо, най-чувствителните ще откажат
да се борят с насилието.
Тоест вместо дни на цветни фланелки, е добре като
общество да поработим за авторитета на българския учител. И това става не само
със законодателни мерки, а с работа в самите семейства на децата. Уви, на разбити
семейства, често „семейни съжителства“, самата им слободия не предполага
особено силна позиция. Общество, което прецени, че моралът му е товар и ограничение, изглежда само предизвиква шамарите, които получава по най-ранимата си част,
децата.
Счита се, че един от най-добрите методи за
превенция на насилието е въвличането на децата в екипни и смислени дейности. Не
само филмчетата, а реалната педагогическа практика отдавна е показала, че някои
активни, палави, смели деца всъщност имат нужда от изява отвъд „белия лист“ и
„мирното стоене на чина“. Добре е те да имат тази възможност, добре е и техните
съученици да ги подкрепят в тази специфика. Не само спорта, но и всякаква изява
в битки, преодоляване, сила.
Според самите деца, освен родителите и учителите, които не може да бъдат постоянно край тях, най-добрата защита е да имат приятел.
И в светото писание е писано, че приятелят е яка крепост и ценно съкровище. И не става дума за приятел с яки юмруци. Достатъчно е един приятел да цени детето, за да бъде то предпазено от обидчивост и впечатлителност какво приказват за него тия или ония групички и техните „тартори“.
Дали може в училище да се насочват децата как да бъдат приятели, и как да имат приятели? Прекрасните литературни и музикални произведения, но също и животът на много от учените са пример за приятелска подкрепа. Стига само да споменем за Мария Кюри и сестра й Бронислава, които взаимно се уговорили всяка една да работи и да издържа другата, докато учи в Париж. Удържали на думата си, гладували и студували една за друга и станали учени.
Добре е да се низвергнат в очите на младите бруталните "банди", които им отнемат свободата да бъдат добри, защото трябва да бъдат арогантни, груби и покорни на тартора. Страховит белег е, че в последните години такива банди са все по-често момичешки. Преди двайсет години две завистливи момичета удушиха третата с шал. Може би тогава беше светната лампа пред българското общество, че нещата не върват надобре. Неотдавна поредното дете в Пловдив беше поставено на колене и бито от такива момиченца. Докога обществото ще чака? Розовите блузки очевидно за нищо не са помогнали.
Коментари
Публикуване на коментар