ЦВЕТОВЕ СРЕЩУ НАСИЛИЕТО ИЛИ ПЪЛЗЯЩА ПОДМОЛНА ИДЕОЛОГИЯ? КОЕ ДЕЙСТВИТЕЛНО „БОРИ“ НАСИЛИЕТО

 

От 2015г. в България започва да става традиция инициативата „розова тениска срещу насилието в училище“. Според мнозина идеята е свързана с това да не се допуска агресия, малтретиране и побой между учениците. Ала истината е малко /но съществено/ по-различна. Впрочем, информация за началото на този почин има в десетки сайтове, и повечето организации са наясно.

Помните ли /много родители помнят/ как българските момченца се дърпаха: „Защо в деня против насилието трябва да обличаме женски блузи?“ В това има резон, защото децата усещат идеологията.  Вместо момченцата са бъдат стимулирани да са защитници на слабите в стил „аз имам голям батко“ и да не допускат в тяхно присъствие да бъде унижаван който и да е, на тях се вменява определен вид женственост. 

Цялата история с розовата фланелка идва именно от една такава случка през 2007г. в Канада - след като гимназист е обиждан заради розовото си поло, че вероятно е гей, други негови съученици слагат същия цвят тениски, за да го защитят и без насилие да покажат, че презират обиждащите го.

Да, интересна постъпка, и вероятно е имала своя ефект. Но за да се разпространи именно това, и то именно в този цвят по света, очевидно е кое лоби дърпа конците.

Защо няма „цветни тениски“ относно ситуациите, когато едни деца са бити и малтретирани от разглезени богаташки синчета? Защо няма „цветни тениски“, когато отличник е бит и малтретиран от слабите ученици? Защо няма „цветни тениски“, когато дете без родители е малтретирано и ограбвано, понеже няма на кого да се оплаче?

Още първите идеи по тази проява /в Интернет може да се намерят единични училищни инциативи от 2009-2012г./ включват начинания като да се направи дръвче в коридора, където всеки с листче и своя личен почерк да напише слабостта си – че се страхува, че страда…  Звучи малко като в народната приказка „Цар Траян има кози уши“ – случайният свидетел на царската недъгавост се оплакал на една дупка в земята… но от нея изникнала тръстика, децата направили свирки, и цялата земя разбрала за тайната на царя. Нашите предци траките са били под властта на император Траян и вероятно не са можели да отхвърлят това нежелано подтисничество. А приказката е прелетяла хилядолетия, за да стигне до нас.

Сега под робство ли сме, обаче? Децата в училищата ни „безгласна рая“ ли са? Безсилието ли възпитаваме в момчетата днес? Как трябва да се отговори на насилието? Явно не със самоотмъщение, но имат ли право да употребят самозащита? А силно и тежко слово? Имат ли право да игнорират по свой начин насилника и едва когато се види в него разкаяние, да му се подаде ръка? Защото в наши  дни прекалено бързаме да оневиним извратеняка, насилника и даже убиеца, повтаряйки психологичните “мантри“: „Ами той вероятно е бил наранен в детството си“. Ами то много от нас са били наранени! Но повечето не ставаме насилници.

Децата няма да чакат да се наумуваме, и да правим инициативата все по-женствена и неадекватна. Момчетата влизат във футболни агитки, в скинарски групи и прочее, до голяма степен за да се почувстват защитени, но и да се почувстват силни като мъже, а не като „послушни отличнички“. Тъпченето на исконната им мъжка същност затваря кръга на инициативата за „розовата фланелка“ към самото й начало, когато едно момче е било обиждано ... именно защото не се държи като момче. В по-първичните общества такова поведение /което неминуемо става пример/ е било санкционирано строго и вярата на хората е била, че такова поведение носи злини. Така се е и наричало :“проклетия“.

Ако не е добре да бием или обиждаме такива хора, нормално е обществото да изисква те да бъдат скромни в демострациите на своята сексуалност пред деца. За съжаление, от времето когато някой леко е показвал женствени движения или се е осмелявал да сложи розово /не че съм против мъже да носят розово/ стигнахме времената, когато „Драг Куинс“ ходят по детските градини и на невинния въпрос: „Чичко, ти защо си се направил на леличка?“ децата получават надменни обяснения колко са невежи. За щастие, все още в чужбина. Но глобализацията напредва.

Насилието в училищата до голяма степен е насилие на „кривдата“ над „правдата“, както е казвал народът. Как да насърчим т.нар. бъдещо „гражданско общество“, където децата да проявят нетърпимост към Кривдата? Десет години след започване на инициативата за розови фланелки, тя не се е развила до нещо повече от кътчета с розови балони, розови табла с изброени добродетели, и колективни детски снимки със сърца. /Прави впечатление, че все така има доста момченца в червено и синьо на тези снимки./

Има ли алтернативи? Да, има. На 7 ноември ЮНЕСКО отбелязва Международния ден срещу насилието и тормоза в училище, включително кибертормоза. За неговото отбелязване не е необходимо да се обличат розови тениски.

Но по-важни са алтернативните методи за работа с насилието и тормоза в училищата, вместо декларативните цветни дни, в които „се отмята дейност“. Всъщност децата описват „класната стая по време на час“ като най-безопасната територия в училище, понеже там има известен контрол на учителя. При все това много от тях се оплакват, че има ученици, на които учителят „нищо не може да им направи“ дори в тази защитена среда. Същите безнаказани личности след часа си позволяват и повече. 

Когато едно поведение не се възпре навреме, то поражда съответния лош пример. Ако пък едно неприемливо поведение се накаже незабавно и строго в часа, и няма вероятност после „родители с връзки“ да отмъстят на учителя, децата възприемат правилата на реда и в междучасията, като сами изолират и възпират неадекватните насилници. Такива деца не се притесняват да съобщят за преживян тормоз на учителя, понеже в техните очи той е овластен и силен. Напротив, когато виждат учителя си като презиран и слаб, те опитват да потулят нещата, да се справят сами или по-лошо, най-чувствителните ще откажат да се борят с насилието.

Тоест вместо дни на цветни фланелки, е добре като общество да поработим за авторитета на българския учител. И това става не само със законодателни мерки, а с работа в самите семейства на децата. Уви, на разбити семейства, често „семейни съжителства“, самата им слободия не предполага особено силна позиция. Общество, което прецени, че моралът му е товар и ограничение, изглежда само предизвиква  шамарите, които получава по най-ранимата си част, децата.

Счита се, че един от най-добрите методи за превенция на насилието е въвличането на децата в екипни и смислени дейности. Не само филмчетата, а реалната педагогическа практика отдавна е показала, че някои активни, палави, смели деца всъщност имат нужда от изява отвъд „белия лист“ и „мирното стоене на чина“. Добре е те да имат тази възможност, добре е и техните съученици да ги подкрепят в тази специфика. Не само спорта, но и всякаква изява в битки, преодоляване, сила.

Според самите деца, освен родителите и учителите, които не може да бъдат постоянно край тях, най-добрата защита е да имат приятел. 

И в светото писание е писано, че приятелят е яка крепост и ценно съкровище. И не става дума за приятел с яки юмруци. Достатъчно е един приятел да цени детето, за да бъде то предпазено от обидчивост и впечатлителност какво приказват за него тия или ония групички и техните „тартори“. 

Дали може в училище да се насочват децата как да бъдат приятели, и как да имат приятели? Прекрасните литературни и музикални произведения, но също и животът на много от учените са пример за приятелска подкрепа. Стига само да споменем за Мария Кюри и сестра й Бронислава, които взаимно се уговорили всяка една да работи и да издържа другата, докато учи в Париж. Удържали на думата си, гладували и студували една за друга и станали учени.

Добре е да се низвергнат в очите на младите бруталните "банди", които им отнемат свободата да бъдат добри, защото трябва да бъдат арогантни, груби и покорни на тартора. Страховит белег е, че в последните години такива банди са все по-често момичешки. Преди двайсет години две завистливи момичета удушиха третата с шал. Може би тогава беше светната лампа пред българското общество, че нещата не върват надобре. Неотдавна поредното дете в Пловдив беше поставено на колене и бито от такива момиченца. Докога обществото ще чака? Розовите блузки очевидно за нищо не са помогнали.