ДЕЦАТА НИ И МЪРТВАТА ИСТОРИЯ?

„Юначествата в старите приказки и песни, господин Фродо — аз ги наричах приключения…Но разбира се, оная легенда е дълга, минава през щастие и скръб и продължава отвъд тях… а Силмарилът е стигнал чак до Еарендил. Ама как не се сетих досега, сър! Ние имаме… вие имате от неговата светлина в оная звездна стъкленица, която ви подари Владетелката! Ами че като си помисли човек, още сме в същата легенда! Тя продължава. Нима великите легенди никога не свършват?

— Не, легендите не свършват — каза Фродо. — Само хората идват и си отиват, когато ролята им свърши.“

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ

„Ох мамо, пак ли ще ни мъкнеш по музеи..“ мрънкат тийнейджърите и се надяват в музея поне да има WiFi. Ала майката не се отказва, понеже и в най-скучния музей ще има образи, които синът ще запомни повече, отколкото сухите факти в учебника.

Наистина аз най-много съм се удивлявала от тежките оръжия на предците ни, въпреки по-ниския им ръст. Уви, именно тежките саби, вълнените бодливи дрехи и огромните делви сякаш са ме обезсърчавали, че май вече нямаме много общо с тези предци.

 

Като се замисля, съвременният човек, колкото и възторжено да „ахка“, винаги подсъзнателно усеща и други неща по музеите.

Първо, страх, че удобният ни олекотен, пластмасов, електрифициран свят е съвсем отскоро, а ето как са се мъчили хиляди години преди нас. Вижте само тежката дървена кобилица, а как е плюс две тежки и пълни железни „менчета“ отстрани? Бре тия юнаци защо са напивали само водата, пък не са помагали на момата да  носи тази конструкция чак до вкъщи?

И второ - прокрадва ни се едно тихичко унижение, защото осъзнаваме колко сме изнежени… осъзнаваме, че че колкото и да „уе“ и да се дуе по мачовете днешният мъж не би могъл да издържи нормалния преход по стръмното на един наш опълченец. Хем без да го гонят турците. С пушката и с мокрото вълнено одеало. Особено одеалото…

Бързаме да излезем от прохладния музей, автентично миришещ на старо, и на светлото слънце отвънка отдъхваме: „Ох, добре че е старо, няма ги вече войните, няма ги вече газените лампи…“ И тръгваме към някое заведение.

От доста време, както и литературата, съкровищницата на историята за повечето младежи несправедливо се е превърнала в тегоба. Може би проблемът е, че не сме развивали образователния процес преди всичко в себе си. Забелязали сте, вероятно, че който учител не си обича предмета, не е в състояние да „запали“ никого. Не зная как е в други езици, но българският език идеално го обяснява:

 – ако не Гориш, ти не можеш да Палиш.

Изключено е. Да, можеш да Плашиш - с оценка, с матури, с пречки пред висшето образование, осигуряващо по-добро бъдеще, но… такъв вид пречки се преодоляват по много други начини, сред които да си научиш добре фактите е сигурно предпоследният.

И така, ние, големите, не горим за историята. А причината дори не е в патриотизма. Реално можем да се нахраним от историята и на най-далечното монголско племе, а даже и от историята на традиционните ни съседи – гърците, турците, сърбите… Но умеем ли да се храним с история?

Всяка година през двореца и градината в Балчик минават хиляди туристи. Нали това е единственият запазен у нас паметник от живота на една царица. Няма значение, че румънска. Но изключително жива. Има и снимки. Чудиш се, дали е красива, или е по-скоро умислена. Трепваш, като виждаш, че е рисувала с бои. Възхищаваш се, че е балансирала тъгата по нещастния си брак и загубата на свои деца с невероятен проект за озеленяване и красиви сгради. Неочаквано стъпваш почти върху гроба на малкия й син, чак се засрамваш – редно ли е тук да се смеем и да се снимаме. Всичко е толкова живо! И какво, била е царица – но дали й е било лесно? Осъзнаваш, че Управлението е дар и който го използва подобаващо, може да остави удовлетворяваща следа в поколенията.

За да се храним с история, не е зле да си спомним старата фраза: „Историята се пише от победителите“. Тоест, не всичко е така, както ни го разказват. Струва се да се потърси под повърхността…

 

Човекът е създаден, за да се храни със „сготвена храна“.

 

Затова суровите факти, обичаи или предмети ще бъдат храна за нас, само ако „преведем“ езика им на днешната си реалност! Но ако я преведем, ще „видим“, че необичайното гостоприемство на бедните монголци, които дори препускат в степта да ви поканят на гости, е свързано и с това, че възприемат всеки гост като книга и извор. Да, ние хората, един за друг сме това. И можем да бъдем по-щастливи ако си го спомним…

Според мен вместо да се карат историци и политици чие гледище да влиза в учебниците, е добре особено в горните класове да провокира дебат върху спорните факти и младежите да учат, че спорът не значи война и омраза, че в спор е възможно да се стига до истината. И при това – не веднага.

Между другото „силните на деня“ много пъти видоизменят точно историческата програма така, че да изглежда, че всички велики събития са се случили заради поръчката на богатите, а не заради героизма на смелите. Заради интересите на империите, а не заради пробуждането на нациите. Това далеч не винаги е така! Но някои искат така да изглежда. И да, набитото чрез историята в училище е изключително силно свързано с ежедневието ни. С нашите избори като родители, съответно и с изборите на нашите млади потомци.

Историята реално е и вид статистика, най-огромният опит на човечеството как стават нещата. Кое движи, кое надделява. И когато сме повярвали в такава „история“ ние я творим ежедневно и чрез нашите избори:

„Не се опитвай, другите са с връзки“. „Не се надявай, в наши дни няма приятели, има интереси“. „Не търси съмишленици, светът се управлява от закона на джунглата“. Звучи ли познато?

Ако предците ни са вярвали в съвсем друга история, приета от техните песни и предания – те са творяли други реалности! С тежките мечове и неудобните пушки. Или с малките чукчета са дълбаели дантелени катедрали. Без да имат нужда от похвална снимка във Фейсбук.

Дори и сега загиват журналисти, казали истината за някоя далавера. А тия, които казват истината за древни и повтарящи се събития, за работещите световни Закони, са гонени още по-страшно. Защото чрез техните истории можем да видим светлинка за сърцата си. Можем да се усетим потомци. А това ще рече – и наследници. А наследниците може да поискат имота! Имота на бъдещото човечество, тоест правото да решаваме какво да бъде това човечество. Без да ни се вменява зверска природа. Без да треперим, че ще оцелеем само поробени. Бъдеще на благородници.

 

Ако с такива мисли четем или влезем в музея, ние ще открием и ангелите-хранители на тези благородници. Ще чуем изумителни случаи на успех в невъзможното или на щедрост в бедността. За щастие все повече млади хора се запалват да въплътят славното минало по един или друг начин. Не просто чрез костюмирани възстановки. А чрез възраждане в начина си на мислене, и битки с изпитанията и демоните на съвременния свят.