ЛИТЕРАТУРАТА - ПРЕТОПЛЕНА СУПА ЗА ДУШАТА?

Имаше преди години такава поредица. „Пилешка супа за душата“. Полезна, защото се базира на истински истории.

Но все повече виждам ситуации, в които истинските истории, макар обичани от мен, и подкрепили навремето моята душа, не стават за младите хора. Не зная напълно защо. Но с все сили съм провокирана да го разбера…

Снощи слушах с приятели един епизод на „Уча се“ за Вапцаров, а дни по-рано, за Елисавета Багряна. Освен творчеството и за двамата съм чела много. Имам чувството че съм живяла в къщата на Вапцаров и сега още мога да изброя роднините му. С Багряна е по-трудно, наистина дори аз имам чувството, че епохата и борбите й са безкрайно далече от мен, не ме вълнуват и повечето й стихотворения. Повече помня гнева на изоставения й съпруг, как проклел новата й любов Боян Пенев, и как проклетията го настигнала… Такива, житейски неща. Вероятно, също полезни. Добре е да разбираме причинно-следствените връзки в живота на хората. Добре е било и самите автори да ги разбират, защото творецът не е освободен от необходимостта да е проницателен. Дори е два пъти по-длъжен да бъде…

Понеже „Уча се“ дава леко веселичко само най-ниското и базово ниво на информация за изучаваните автори, усетих отначало порив да „поправя грешката им“ и да разкажа как аз усещам този велик автор, светъл и борбен човек, макар и в определени заблуди… Ала в течение на нещата, които казвах, усетих много силен „насрещен вятър“, който не бе свързан с качествата на Вапцаров и ползата от литературата, в които две неща не се съмнявам. Може би той беше свързан с Времето, може би вятърът от скоростта на новото време ми духаше в лицето?… 

Някога поезията ми се виждаше „лигав занаят“ и единствения поет, който сама четях и прослушвах на плоча беше Вапцаров. Но дори в негово „присъствие“ сега усетих колко е остаряла ситуацията, с която той се е борил, и че за новите поколения би било полезно да я научат само сбито, и то като СТЪПАЛО към нещата, в които се движат и страдат сега. Като една причина, а не като една поредна отеготяваща бройка „мат`риял“, дето трябва да го натъпчат в главите си.

Разбира се, не зная в тази прекомерна партийност на нашето общество кога и дали държавните педагози ще имат Учебника, в който да е дръзнато да се даде Оценка на тези стъпала към нашето настояще – движенията в началото на века, комунистическите идеи, националсоциализма (в който попадат и наши прекрасни автори), после соцреализмът, който изисква някои начини на мислене да бъдат „изкоренени“… а в ново време и модерната чалгакултура на всяко ниво, включително в розовите романи и подобните на тях сериали.
 Според мен това също са неща, които трябва да се изучават. 

Аз съм чела и такива, в тях има механизъм, направо дрога, който те кара да търсиш и търсиш следващото. Защо младите да не знаят и да не мислят за тия механизми? Между другото, според мен същият механизъм, но на много по-високо литературно ниво, пронизва и поредицата „Здрач“.

Днешното поколение наистина се бори с вампири, които изпиват тяхната чувственост и борбеност или използват техните страхове и желание да избягат от реалността. Защо за това да не се учи? Киното стана по-популярен жанр от литературата. Кой учи кино? Докога ще се движим като някакви полуслепи мастодонти, невиждащи нищо освен своите някогашни трудове, дипломи, и припяващи: „А пък вие знаЙте ли колко ни беше тежко, нямаше гугъл, нямаше принтери, учете сега да видите…“

Изобщо стихнем ли до „Вие“ и „Ние“, скъсали сме връзката между поколенията… Вапцаров някога си е играл с пистолета на Яворов, приятел по хайдушка линия на баща му. Чел е стихотворенията му и прелива своята борба с неговата. Бащите се борят за национална независимост, синовете се борят за социално равенство и права на бедните. Правят много грешки, но пък който гледа отстрани на борбата, не става герой…

Относно моята последна любов, фентъзито: Защо, ако аз на 40 можах да го заобичам, а майка ми на 70 се възхити от този вид класика, на младежите не е разрешено да изучават такава литература? Кое ще разберат по-лесно, „Декамерон“ или „Властелинът на пръстените“? Напротив, фентъзи жанрът и научната фантастика имат ключове за бързо свикване с реалността, разпознаване на подмолни проблеми и страсти, които днес движат света, макар и наречени с имената и силите на митични създания. Самата СКОРОСТ на съвременните книги, има общо със скоростта, което новото време изисква от хората.

Не можем вече да издържим на бавните разсъждения на Сервантес, колкото и да е велик като автор. Дори аз не мога. Как да го могат младите? Предполагам, че четенето на цели произведения от по-бавния стил за техните души е изтезание.  
Разбира се, не съм привърженик да се говори „плитко“ за ония времена. По-скоро трябва да се говори, че хората тогава са били задълбочени, посветени, давали са времето на живота си понякога на строежа на една катедрала или писането на една книга, и са извличали от това целия духовен смисъл на съществуването си, придвижвали са културата напред и нагоре. С право им се възхищаваме.

Но днешното посвещение няма как да живее по същия начин. И не е честно и почтено да „обиждаме“ съвременния човек, че е станал ленив. Технологиите му подариха време и здраве, но тъкмо затова е жизнено важно в какво ще го вложи той. Ако основната цел днес е да не бъдем егоисти, да намерим ближни и каузи за които да се влагаме, литературата може да протегне ръка. Има невероятни книги за такива хора, за такива постъпки и избори. Вдъхновението е запазена марка на литературата! Защото никоя музика и живопис не може да Замени докрай Словото.

Според мен младите учат литература по две причини – да могат да я ползват за свое обогатяване и духовна подкрепа, и за да могат да я пишат сами. За да се изразяват и влияят на света.

Всичко друго - метафори, синоними, форми, според мен трябва да го учат като Средство за поситгане на основните цели. И ако на някого тези термини не влизат в ума, да сме по-милостиви... Неизмеримо по-важно е да не загубим любовта му към четенето.

Интересно, дали не забравяме, че авторите са имали и цел? Цел не само да провокират „народните маси“ или да изплачат болката си. Целите много пъти са идеологически. Целите все по-често са откровена печалба. Някои от най-продаваните автори, навъртяли десет пъти повече книги от Толкин, нямат неговото послание, но стават машина за пари. Защото и под маската на фентъзито, прокарват ниски страсти, и преливат от пусто в празно. Огромна част от съвременната поезия прави същото. Затова не е лошо да се учи за осквернението на белия лист. За осквернението на Словото.

Огромен дял от днешната литература, освен фентъзито, заема литературата за Конспирациите. (Влезте в книжарница, нищо не говори по-ясно от големите секции с различни „видове“ проза!) На какви механизми въздейства тя? Искрената любознателност и търсенето на истината често е подменено с търсене на виновен извън нас. Това се продава, това се харесва, това не изисква от читателя да се променя. Напротив, всеки следващ добре написан роман го вкарва все повече във вяра и поклонение на Съмнението, и го кара да си купува нови и нови книги, които потвърждават страховете му.   
Да, днес след училище и на сериозна цена се учи писане. Творческо писане. Начините така да пишеш, че да спечелиш читателя. И тия, които почувстват призвание да направят нещо на литературния фронт непременно ще трябва да скочат високата летва. Да се обучат да бъдат по-добри от съперниците си!
Тогава те сами ще питат учителя си: „Кажете ми за средствата на литературата, за начина по който текстът да не омръзва; за начините, по които да направя градация такава, че последното послание да удари читателя в сърцето; научете ме как да не бъда многословен в една статия, за да не се откажат преди да стигнат до същността… Научете ме как да пиша дебели книги (да, и това не го смятам за лошо!) така че читателят да прекара по-дълго време в моя свят и в моето послание…“

Също: "Научете ме да пиша книги за деца така, че да ги карам да растат…“ Навремето, когато фашистите избивали писатели и горели книгите им на площада, един детски писател бил избутан настрани. Тогава той сам пожелал да пострада с другите, защото да пишеш книги за деца е два пъти по-трудно и по-важно за формиране на личността им.

Искаме ли младите хора да растат? Много от съвременната тийн-литература (за щастие, не всичката) е адресирана сякаш до полуумни „дръндьовци“, за които собствените проблеми са хипертрофирани и иронично осмяни, а околният свят е представен опростено като електронна игра, от която гледат да се абстрахират и отбраняват. Не знам, ние гледахме разни филми (макар и силно партийни), в които целта на децата беше да помогнат на големите, да се равняват с тях. Това беше най-хубавият вид филми.

Ако сега насила (а не е ли насила?) се вкарват на умните български деца ниски цели като „да бъда най-популярна в класа“ и мислене тип „мажоретка“, вероятно целта е да ги удържим повече време в „обезболяване“ и неангажиране със световните проблеми уж докато успеем за 12 години да им „налеем“ всичкото инфо, с което после ще ги пуснем да живеят?

Ако е така, то звучи страшно.

С тази скромна статия не обсъждам кой автор да махнем и кой да вкараме в програмата. Далеч съм от това. Според мен самата програма (и авторите в нея) може да имат само за цел да отвори прозореца на младежа към целия свят от автори, като същевременно му помогне да има цедка съобразно своите търсения и добре да различава това, което ще срещне между кориците.


------------------------

Споделете какво мислите и вие? Коментарите в блога ми не изискват одобрение или регистрация.