НИВАТА НА РУТ

 "... а още купувам нивата и от Ноемин, майката на починалия..."

За тия, които не за запознати с историята на Рут, това е история за верността на любяща снаха чужденка към свекърва й Ноемин. Когато младите синове на Ноемин умират в чуждата земя, тя огорчена праща двете си снахи обратно в рода им, но Рут остава със свекърва си. Няма надежда дори в родината на Ноемин те да благоденстват, понеже Ноемин няма вече съпруг, възрастна е и няма да роди други синове. Сънародниците на Ноемин пък не биха се оженили за чужденка. Само праведният и богат Вооз се смилява за Рут, оставя я да работи като наемничка в жътвата и даже ги подхранва с бедстващата й майка. В крайна сметка Вооз се жени за Рут, и понеже народът го уважава, нищо не могат да му кажат. Той се жени за кротката вдовица, като по този начин придобива и наследствените й ниви. Тя става прабаба на великия цар Давид, и така в родословно отношение е предтеча на самия Спасител. 

Но кое прави тук впечатление? Рут, заедно със свекърва й, макар да се връщат в земята си, не могат да придобият плод от нивите си. Те имат нужда от този съюз, за да може нивата да се разработи. Не е нужно да споменавам колко тежко е било земеделието в онова време за женски ръце. 

В този смисъл, само човекът, който оценява посвещението на Рут /"твоите люде ще бъдат мои близки, твоят Бог ще бъде мой бог"/ е могъл да й протегне ръка и да я вземе за своя съпруга /и се Съ-Впрегна с нея в доброто/. Защото Вооз е разбрал, че духом тя е по-вярна на неговия Бог, отколкото може би други девойки в града, девойки с претенции. Вооз видя че Рут не гледа на възрастта му, тоест тя нямаше тези претенции. 

Подобно за мен е асоциацията с Авраам, който след дълги години чакане Бог да изпълни обещанието Си да му даде син /в които години съвсем се изгуби надеждата по човешки това да стане, т.к. Сара остаря!/ реши да създаде син от слугинята си: Исмаил.

Но когато накрая все пак и Сара роди син, тя самата каза - моят син няма да наследи заедно с този от слугинята, който ми се подиграваше на късното майчинство. Така и стана, синът на слугината получи земен имот и бе изпратен надалече. Интересно е в случая, че и ап. Павел говори за "сина от робинята" и "сина от свободната". Много неща, които искаме да си получим по светски, са "син от робинята" - тоест за тяхното придобиване се налага поробване на един или повече грехове, на заблуди, на "всички така правят". Като например - да спиш с този и онзи докато "си паснете". Или да вкараш донорски технологии до степен насила да произведеш сираче - тоест детето да не познава родителите си, а само сурогатната си майка примерно. 

Но такъв съюз с компромисите не е равен на завет при условия на посветени и разбиращи хора, каквито са били Авраам и Сара - ако и те самите също с недостатъци. Още по-знаменателно е че от сина на робинята, Исмаил произлизат войнствени народи, които в последствие се превръщат в най-жестоките гонители на християнството, тоест на авраамовите вярващи потомци. 

Трудно е да се докара до добър край един компромис. Възможно е само когато някой от участниците в компрмиса вторично се покори на светата вяра, както е имало магосници и чародеи по времето на апостолите, и на първата църква, които се обръщат и стават изключително силни изповедници, като св. Киприан и други.