"Може ли да избягам в по-близкото градче?" или защо немощта на Лот не попречи на спасението му.

Който знае историята със Содом и Гомор, обречени от Бог на огнено унищожение заради мръсните им нрави (вж. помийната пяна в Евровизия и не само), ще си спомни за призива към правдния Лот: "Бягай за живота си, и не поглеждай назад!"

Лот бе толкова отвратен от местните демонични жители, че бе готов да им даде девствените си дъщери, само да не закачат хората, които е приел под закрилата на гостоприемството. Но гостите, вероятно изумително красиви мъже, се оказаха ангели - те поведоха Лот, жена му и дъщерите (годениците им останаха в града) на бегом и надалеч от идещия небесен огън.

Дали Лот бе вече възрастен, дали от страх му се подкосиха краката, ние не знаем. Но той се примоли на Бог да не бяга много далеч, а да прибегне в близкото градче Сигор. Бог му каза: "Ето, и за това те слушам, няма да изгоря това градче"

Градчето бе твърде близо, и вероятно бе повлияно от лошите нрави на Содом и Гомор, но не в такава крайност. А може би Лот след известно време щеше да набере сили да се изсели и оттам.

Така виждаме, че ужасеният Лот, който повярва на Бога, който действително мразеше ГЛЕДНАТА ТОЧКА и идейните позиции на техния стар живот, получи шанс да се спаси. 

Вероятно и ние сме като Лот, когато приемем покаяние, и искаме да действаме по нов начин. Наистина го правим тромаво, нередовно, непълно, с доста компромиси - но го правим! И не се самооправдаваме за компромисите, а скърбим за слабостта си да отидем докрай. 

А жената на Лот, която нямаше претенции накъде ще бягат, но имаше интерес или може би съжаление към стария им живот, се обърна да погледне назад - и стана стълб от сол.

Впрочем това е единственият случай в Библията, когато човек се превръща в нещо друго. Което е доста зловещо.

Вярвам, че в много, наглед подобни постъпки на хората, Бог знае тънката червена линия в техните убеждения и мотиви да ги направят. Знае дали в тия постъпки те са почтени към Твореца и действат в страх от Законите Му, или са тънки въжеиграчи между одобрението на средата, успеха, комфорта. Не си правя илюзии - да сме тънки въжеиграчи ни идва естествено, даже без да се усетим. За да се усетим, трябва да си поставим закон да Изпитваме съвестта си всеки ден! А за да имаме мир отвътре, трябва да търсим единение с Бога, с намерението Му. 

А има ли единение без устна изповед на Вяра, че Бог е промислил, че вярваме в добрия Му план? Не мисля. "Каквото препълва сърцето, за това говорят устата", казва светият апостол. Когато сърцето е препълнено от неверие, за това говорят устата. Естествено не "аз съм в неверие", но постоянно в страх, притеснение, гняв и обида.

Не знам защо си представяме, че "правда, мир и радост" непременно се намират само когато овцете на Добрия пастир са вече до зелените треви и край бистрите води на личния си успех. Защото "правда, мир и радост в Светия Дух" означава живеене духом в паралелната земя, наричана в старинни ръкописи Тера-Кея, изпълнена с ангели и небесни сили ... където не е възможно за човека да лъже.

И понеже само-залъгването също ни идва естествено, остава Изповедта: огледалото на божия пратеник. "Защото който не се оглежда, забравя какъв бе..."