ОТДЕЛЯНЕ И АНГАЖИРАНЕ

Искаме най-доброто. Най-чистото, най-честното, засищащото. Не искаме „да правим компромис със себе си“. Ала понякога именно в това първоначално намерение се впускаме да си угаждаме, вместо да се посвещаваме на добрата цел. Скоро се стига дотам целта да е: “оставете ме на мира, за да си угаждам”. Имаме ли избор да не участваме в битки? Не е случайна фразата, че ако не си облечен в кауза, то или си част от менюто, или си част от пейзажа. В рицарския свят или си рицар, или си злодей. Или си цар, или си пленник. А може и да си мъдър отшелник, който непременно има съвет за уморения герой.

В последните месеци чета вечни истории, които нямат възраст. През притчата за добрия рицар Парсифал и за неговия събрат – още по-добрия рицар Галахад … се сблъсквам с АБСОЛЮТНО ДНЕШНИ РЕАЛНОСТИ, в които се бият, да го кажем, младежите. Но и ние, останалите.

Парсифал е непорочен, млад рицар, който откак се е посветил да бъде рицар на небесното царство е забравил дом, родители, богатство и се включил в подвизите на братството около цар Артур. В един момент сред братството за кратко се явява Светият Граал, насища трапезата на всеки и изпълва душата му с невероятна благодат, след което си отива. От този момент никой вече не може да бъде същият, докато не потърси да разкрие тайната му. Десетки рицари се впускат в пътуване, битки, изпитания. Ту поотделно, ту заедно те напредват  към целта, но само на трима непорочни мъже е отредено да я достигнат.

В един етап от своите изпитания Парсифал попада на жена-отшелничка. Тя се оказва родната му леля, бивша богата дама, а днес избягала „от страх за живота си“ далеч от охолното общество. Не ви ли напомня това на нещо? Лелята не е била монахиня, а се е ОТДЕЛИЛА, като в перспектива е мислела да се Посвети на Бога. И в наши дни, ако не си с корупцията на светските, с техните мръсотии, няма как да бъдеш богат, приет, познат и хвален… или поне не без битки.

Любящата леля разказва на Парсифал за смъртта на майка му, която е умряла още на другия ден след заминаването му. В някакъв смисъл, това е образ на умирането на светската грижа за нас си: да не се ударим, да не ни боли, да сме добре. Обаянието на това да си ЕДИН ОТ НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО обаче е било неустоимо за младежа, след посвещението си в рицарство той не е знаел път назад! Леля му обаче пророкува, че скоро ще срещне тежки изпитания. И не му позволява да бърза. Ден след ден той изчаква роднинските й указания, докато сутрин ходи на литургията „служена от местния свещеник“. Впрочем никой добър рицар не ПОДБИРА свещеник по вкуса си, а се покланя сутрин в църквата, където нощта го е заварила, почитайки не човека, а чина! Това е знаково в рицарската литература.

Младежът е това, за което казват „простодушен“. Верен, чист, вярващ и обичащ Бога, ала не различаващ особено изкусителя. Още в началото на всеобщия поход за Граала, той до смърт копнее да последва огнения рицар Галаад – той носи червени дрехи заради образа на Духа, с който е разпалил позадрямалите в земни битки свои събратя... Ако не бях го видяла в себе си нямаше да го вярвам, но такова естество има. Когато видиш подвига в друг, желанието да си с него максимално повече и да му подражаваш, е естествено и вероятно – спасително за собствената ни душа... Та, Парсифал плаче и се моли на Бог постоянно, когато бързащият Галаад го отминава и не го взима със себе си. Затова, без да разпознае, приема недообмислено помощ от нечиста „жена“, която му предлага огромен черен кон, за да настигне своя събрат. Само по божий промисъл пред една огромна опасност иначе смелият Парсифал се кръсти и това убива коня му - средството на дявола, който е щял да го удави в реката. Може би, в реката на „живота“, на това „да си поживеем“? Кой знае…

Изведнъж Парсифал се оказва на безлюден остров. Там той води битка, която е описана и в други рицарски истории, а именно когато змей е грабнал малкото на лъва, рицарят трябва да реши дали да се намеси и на чия страна. Както обикновено, младежът спасява малкото на лъва и убива змея, защото лъвът е с по-благородна природа. След това Парсифал си има дрязги със стопанката на змея, която по съвсем модерен НЕОЛИБЕРАЛЕН НАЧИН го укорява, че не е имал право да се меси в ПРИРОДНИ НЕЩА. И че змеят й е вършел добра работа, преди рицарят да го убие…

(Не знам дали сте забелязали, рицарите постоянно “се месят в чужди работи”, особено когато има плен, страдание, нечиста сила. Не са неутрални, както впрочем и Бог никога и за нищо не е неутрален.)

На този остров Парсифал няма какво да яде. Той е попаднал там по неведом начин, затова се е доверил на Бога, че ще стои там, докато сам Той не му покаже защо и накъде да се махне. Посещава го кораб с мъдър старец, корабът е съвършено бял и чист, а разговорът с онзи старец ЗА ВСЯКАКВИ ЖИТЕЙСКИ НЕЩА носи на Парсифал такава наслада, че не му се яде абсолютно нищо. Тоест не говорим за отнесен момък тип монах, а за такъв който копнее за Горното виждане за всички неща, които преживява и ни заобикалят...

Тук ще вметна, че вкусното хапване в рицарската литература никак не отсъства, напротив всички добри люде където и да са – в замъци, манастири или дворци непременно хранят рицарите и им осигуряват тиха самостоятелна стая да се наспят. И преди някой да се засмее, аз пак ще напомня думата: ОТДЕЛЕН. Рицарят не пътува, за да се меси в местните пиянски компании, нито да се закача с девойките по замъците. Рицарят пътува като божи пратеник, за да победи тези зли сили, на които никой не може да се опълчи.

Така че Парсифал не е гладен на острова с диви животни, а само е отдаден на молитви и чака Бог да го насочи. Скоро го посещава друг разкошен кораб, на който идва невиждано красива млада жена. Авторът не я нарича „девица“, но „госпожица“. Явно има защо. Тя убеждава Парсифал, че благородният старец не е божи пратеник, а стар празнословец; говори на рицаря, че вероятно е изтощен от глад и има нужда от нейните грижи; настоява той да се ангажира да й служи, без добре да я познава - „нали не може да се откаже на дама“ и накрая му строи на острова копринена палатка, в която да отдъхне, защото „слънцето много го е напекло“…

Под този балдахин тя първо го успива и му сваля бронята, после му дава храни, за които Пърсифал не е е знаел, че съществуват, пои го с вино, което в стара Англия е било непознат лукс, и с ласки разпалва страстите му, докато накрая младежът й обещава себе си и живота си, ако стане негова! Когато вече е съвсем гол, той вижда настрани хвърлен своя меч с кръст на дръжката… и пак му идва простодушната мисъл да се прекръсти. В миг жената, палатката и трапезата изчезват в смрадливи прахоляци, срамът на Парсифал става явен, и той горчиво се моли за прошка, защото без малко да загуби ценния дар на своето посвещение заради моментни наслади.

В крайна сметка получава прошка от Бога и неговото поведение му се счита за победа. А мъдрият старец отново го посещава и му тълкува, че Слънцето, което уж го е напекло е било Божието Христово присъствие, които някои сили не могат да търпят и затова идват с обещания и удоволствия да го „заслонят“… Колко свързано е това с вярата и на героичните траки за Слънцедатния Дион-Исус, без Когото героите стават предатели! 

Битките на рицаря в старинния ръкопис продължават, а за нас остава поуката да Различаваме. И да ценим вДъхновението, за което е задължително и отделянето.

Павлина Папазова