ИДЕОЛОГИЯТА КАТО ПАРАЗИТ ВЪРХУ ДОБРАТА ЛИТЕРАТУРА: „САГА ЗА АВСТРАЛИЯ“

 

Помните как някога всички добри романи за историята ни бяха заквасени с един недоловим дъх на протест срещу „лошата монархия“, как богатите не бе препоръчително да бъдат сред положителните герои, как положителните герои чужденци бяха непременно от едни държави, а от други не се полагаше да бъдат. Често велики романисти бяха принудени да слагат идеологическа кръпка на своите творби, или да режат пасажи, за да бъдат издадени. Един умен човек можеше да пресее тия неща и да чете без особени трудности, наслаждавайки се на основната идея. Един умен човек отдавна беше наясно, че живее в несвобода на словото и че има режим на ограничения в изказа на вяра  и истина.

Парадоксално, доста по-сложно е, когато днес четем книги в ситуация на по-голяма свобода на словото, защото плъзгането на пропагандата директно в сърцата ни отравя, без да си даваме сметка.

„Сага за Австралия“ /“Morgan`s run“/ от Колин Маккълоу, авторката на „Птиците умират сами“ зашеметява с интересния си сюжет, историческата ангажираност, детайлите, пълното потапяне в атмосферата на Англия от 18 век. Струва си да се прочете, а в историята на главния герой има дълбоки поуки и разказ за силни ценности, които и в днешно време биха помогнали да се оцелее сред жестокост, безнадеждност и поквара.

Именно затова ми е болно колко отровни идеи минават „под радара“ на читателя, ако се унесе само с сюжета, повярва му докрай заради тоновете използвани документи, и не отчете леката ирония и олекване когато се коментират базови фактори за оцеляването и възкресението на каторжниците в Австралия като вярата в Бог, разбирането за морал, дълг, покаяние и пречистване.  

За сметка на силно спестените елементи на насилие и безчовечност (те се случват все „на другия каторжнически кораб“, а не на основния в който тече повествованието), авторката, и това е стилът й в доста романи, ни занимава с биологични подробности от интимния живот на героите си, като явно смята, че за да разбереш нечия душевност трябва да си папарак от типа „да си им светил“ и в спалнята.

Такива неща лично мен ме отвращават, но проблемът, че ги има го виждам в това, че според такива автори явно „не можеш докрай да опознаеш някого, докато не преспиш с него“. Така воайорството - дори през роман - се насърчава, нормализира се да не пазим достойнството на другия, унищожава се чувството за срам. Освен това се успиват маса други сетива за опознаване на човека, за разпознаване на верен и неверен, на достоен и недостоен. Нашият народ не случайно има поговорка: „Огънят в сърцето изпраща дим в главата“.

Втората ярка линия е да преглътнем един сияйно положителен герой, който има влечение към мъже, и не че съм против такива хора да са били /и да са/ достойни професионалисти или човечни като началници, но е прекалено сияен. Той се носи като ясна звезда над проблемите, и от време на време пуска по някой подарък на изтерзания главен герой, в когото е безкористно влюбен, а в край на романа, когато нашият герой вече е женен с дете, той все така сияйно, без ревност и с последни дарове към бебето му се оттегля в по-голяма почит и армейска слава, като един коледен ангел. Ами, не че нещо, ама не става така. Такива хора си имат избора, заради който обикновено животът им е доста драматичен, понеже Създателят им ги търси, и за тях се води битка на духовни места.

Впрочем в романа има и педофил, той е също така сияен преподавател, неотразим като интелект, просто самото съкровище в градското училище, който в един момент не се удържал, завел на разходка красивия син на главния герой, нарисувал му портрет и като го прегърнал и целунал, уплашеното момче хукнало и се удавило в реката. Потресеният педофил, който според романа явно е бил само „привлечен от деца“ /както е съвременното тълкувание/ и не е очаквал такава самоотбрана, веднага благородно слага край на живота си.

В самото начало на романа, когато дъщеричката на главния герой Морган умира от шарка, той става първият човек в града, който изисква ваксинация на момченцето си, и е описан като съвременен прогресивен баща. Ролята му е изключително женствена и грижовна спрямо децата, като на новия тип бащи, които неотлъчно заменят майката във всичко, та в книгата майката бързо умира от ревност и потрес явно поради своята ненужност, а ние трябва да разберем драмата й: „Какво е предлагало онова ограничено общество на жената, която не може да роди повече деца на такъв детелюбец?“ Впрочем напълно е прескочен моментът с благородните осиновявания по онова време, макар че поне исторически е отдаден данък на големия брой благотворителни организации, поддържани изцяло от християните, а не от държавата.

Относно оцеляването в каторжническата колония, когато тя попада на остров Норфолк в сюжетната линия се сблъскват две гледни точки, представени чрез местния свещеник (очевидно презиран от авторката, но без да се посочат други негови грехове освен желанието за морал), и чрез един суров но справедлив майор, заместник губернатор на острова.

Та свещеникът още в началото заявява, че които мъже и жени искат да живеят заедно, ще се венчават, иначе щъкането от мъжкия до женския лагер се забранява, а майорът напротив,  когато нещата зависят от него разрешава разврата, понеже „тия хора и без това живеят трудно“.

Фактът е обаче, че и двете страни са изключително строги към проявите на насилие и на жените е дадена възможност да се защитават законово. Тоест, няма как, ако се спазват историческата правда, да се говори за някакъв туземен рай, където липсата на и ред и закон е дала на колонията да се разгърне и на престъпниците да забравят своето минало. 

Напротив, именно ред и закон в умна мярка, дава възможност на множеството дребни престъпници /голяма част от младост, глупост или глад/ да заживеят като земеделци и да се обградят отново с приятели, жени и деца. Реално, новосъздадените пред свещеника семейства имат онази основа, в която следващите родове да не чувстват клеймо върху себе си, и получили благословията, в която са вярвали, да устоят на изключителните природни изпитания и изолацията.

Но както авторката е решила, именно не особено вярващият майор е човекът, който предсрочно прави нашия главен герой „свободен човек“ опрощавайки му наказанието, а не е изтъкнато нито едно добро направено от свещеника, който очевидно и зло не прави на своето паство. По подобен начин единствено благородният и сияен гей е човекът, който подпомага материалните несгоди на Ричард, а той му се отплаща с разкриването на заговори против неговата сексуални предпочитания. И за да се утвърди тази идея, третият голям благодетел на Ричард е известен автор на памфлети от родния му град, който заминава за Лондон, завъжда си любовница и се пуска из „хайлайфа“. 

Въпреки сериозното и жертвоготовно отношение към многострадалния ни герой от баща му, майка му, братовчедите му аптекар и свещеник, които мило и драго дават за него и го спасяват от глад и полудяване в началните времена на затворничеството, към края на романа техните образи се размиват в пейзажа, и остават само „чичко-паричковците, което е доста нелогично, имайки предвид благодарния, благоговеен и скромен характер на самия Ричард.

* След като свърших романа проявих интерес към историята на остров Норфолк. Оказва се, че благополучните първи заселници се преместват на континента, а островът вторично е превърнат в най-жестокия затвор на Империята. Адът там е потресаващ, но в крайна сметка общественици се налагат и го разтурят. Последната трета вълна заселници са разбунтувани моряци, които си открадват жени полинезийки и доста години живеят диво и отмъстително, извършвайки престъпления и убийства в колонията си. В крайна сметка обаче светлината на Христовата вяра прониква и там, хората се покайват, подреждат си живота толкова силно праведно и морално, че …. Короната решава „да си присвои заслугите“ и да тури независимото  самодостатъчно островче под контрол. Към момента има политическо напрежение, а австралийски учители обучават децата на Норфолк, които имат специфична генетика и език, че не са нещо различно от останалите австралийци. Вероятно крехкото равновесие отново е на път да бъде разрушено, защото „желаещите да живеят благочестиво в Христа, ще бъдат гонени“.