КАК ХОРАТА ДА НИ ТЪРСЯТ „ЗАРАДИ НАС САМИТЕ“, ЗА ДОБРО И БЕЗКОРИСТНО?

 

Някой ще каже: „Ехе, ако наистина знаеш начина, направи курс за самопомощ и вземи хиляди…“ И ще е прав, но … и няма да е прав. Ще кажа това, което виждам. А всеки да помисли къде се запъваме в схемата. И къде се запъват нашите приятели, познати... 

*Когато отношенията с някого не са приятни, съвременните хора не търсим помирение и обяснение. Търсим замяна. Прилича ли ви това на нещо? Да, на евтините стоки които с лекота заменяме, а не лепим, не кърпим, не подобряваме с шев или ремонт.

*Към представата ни за лично достойнство се прибави целта „никой да не ми трябва“. Подпомогната от омяата на социалните мрежи и уж „компанията“ там. Подпомогната от достъпните доставки по домовете и все повече неща, които може да си купиш, а не да помолиш за тях. Същевременно от пакета „лично достойнство“ се извади опцията да умеем да снизхождаваме и да прощаваме.

*Издига се в култ комфортът. Включително и вътрешният. Да не си мъчим мозъка, душата, пък и тялото. Отношенията „заради душата“ са си нещо сложно. Отношенията „заради родови връзки“ са нещо което понякога е така болно, че не ни се пипа. Стига да си пийнем с колегите от работата. Що са ти тия роднини...

*Добре, искаме НАС някой да ни цени каквито сме, заради това че сме единствени, невероятни, цяло съкровище, заради това, че сме дали много в живота си, или даже затова че страдаме неимоверно и ни се иска поне понякога и друг да тегли колата на битките заедно с нас.

Ала, душите сами по себе си в нашия свят ценят ли се? Ами, не. „Защо да си вземам и чужди грижи на гърба“ е общата нагласа. Другият човек не се възприема като ПЛАНЪТ НА ВСЕВИШНИЯ В НЕГО, като златна мина в ближния, която да подпомогнем и да разработим, а като комплекс от ползи и вреди ЗА НАС и спрямо това правим или не правим отношения.

*Ние приемаме старото познанство, или роднинството като ОБЕЩАНИЕ което някой ни е дал, като дълг. Някъде архетипно това е така. Но дали сами ценим този архетип на Твореца, на Когото сме деца и оттам помежду си – братя? Ако ние не даваме това, как очакваме да го получим? „Брате, добре ли си и как си, имаш ли нужда от нещо?“ – това е нормата за нормални отношения. И когато не ти искат съвета и помощта, или си ги представят по друг начин – уважително да се отдръпнеш, без да се сърдиш. И в друг момент пак да си готов за помощ.

*Ще ви учудя с това мнение, но според мен прекаляваме и в претенцията ДА НЕ НИ ТЪРСЯТ ПО ПОВОД. Нормалните неща са си от Бога и не са зло. Когато сме в дадена професия, умение, нормално е човек да потърси помощ в това. Ако не е беззаконие, ако не е нагло и изискващо. Ако си добър лекар, но роднините те търсят само за да си пийнете заедно, какво ще си помислиш? /Съжалявам за тъпия пример, нищо лично, може и за други професии да го приложите. / Много е красиво и достойно когато майки се търсят за грижите си към децата, или мъжете се търсят за мъжките си работи. Така се изгражда мрежа от помощ, умения, компетентност БЕЗ ПАРИ, само заради човешката нагласа да си бъдем човеци един за друг. И да отдалечим времето, когато ще ни съветва Изкуствен интелект!

*Ако някой ни потърси, защото му е самотно. Няма с кого да се разходи даже. Или такива работи. Това използвачество ли е? Трябва ли да му намекваме „… докато не беше сам/сама, докато не ти бяха пораснали децата, не се сещаше…“ Честно казано, докато имаш съпруг, деца, болни хора край тебе, пък и на работа ходиш, не е така лесно да си търсил поред и равностойно всичките си роднини и стари приятели. Човек има и ограничени времена! Когато между хората се пази топлота и уважение, и две срещи в годината си значат много.

*Нашата гордост. Понякога искаме да ни търсят и хора, които ПРЕЗИРАМЕ. На които при случай сипваме студена вода в гърба, „кълвем“ ги с напълно съзнателни реплики, за да ги уязвим, напомняме до безкрай стари грехове. Но пак смятаме че са ни длъжни, да ни търсят, да ни питат как сме, да ни помагат. Ами, може по йерархия, по родова връзка и да са длъжни. Но толкова не им се иска… Дали нямаме дял в тази работа?

*Ще завърша с един експеримент. Дали може НИЕ да потърсим някого защото сме се затъжили за присъствието, за душата му. Като опитаме, нека видим какво ще стане отсреща. Ама и да му кажем че просто сме се затъжили, и няма друг повод. Нека видим кое ще заключва човека. Или пък, може да дойде? А ако няма такъв, на който към момента да не сме обидени, няма такъв, дето ни се иска просто да го видим, нека потърсим пратеник на Твореца, разумен и свестен човек, който може да излекува тази огнена стена в нас самите. И да не се бавим.