НОВИТЕ ДАМСКИ КНИГИ „ПО ЗАКАЗУ“

 

Ако можех да пиша романи, сигурно щях да го правя. Защото най-добрия начин да покажеш „какво не трябва да бъде“ е да дадеш пример как трябва. Но за добро или лошо, в литературата, и май не само в българската е настъпило зловещо затишие, нарушавано от малко книги, оставащи по-неизвестни поради шумната реклама на идейно подходящите… за новото време.

Вече не се чува за автори, пращани в лагер заради високия морал и неприкритата истинност в произведенията им. Не се чува и за тълпи от поклонници, каквито са се стичали при класиците на руската, европейската пък и българската литература, за да ги видят като вдъхновители, утешители и даже житейски учители.

Имам чувството, че в голямата наглед свобода на словото и при улеснението по всякакви медии да разпространиш книгите си, изпитанието на новите литератори е да престанат да се опитват да бъдат „нови“ чрез оплюване на всичко старо и стойностно, чрез лекото му подиграване и омаловажаване в новия тип романи. Защото растения без корен няма, те са някакви хидропонни мутанти, без вкус, без полза, без никаква връзка с реалните житейски ситуации и многообразие.

Не е проблем в романите да се говори за хора с нисък морал, за ситуации на насилие, измама и корупция. Дори трябва да се говори. Не си представям да е проблем например да се пише за Едит Пиаф – певицата, тръгнала от улицата, с нейните любовни истории, падания, ставания, с рисковете, които е поемала, за да спаси френски военнопленници и всичко останало. Всичко това е една пълнокръвна реална житейска картина. Впрочем животът на Едит Пиаф започва с едно почти библейско чудо – родена в публичен дом, очите й са затворени от някакво заболяване и тя дълго не може да вижда. Един ден проститутките затварят бардака и отиват всички да се помолят в църква за дъщерята на своята „колежка“. И Едит проглежда…

Книгите учат. Добрите книги. Знаковото усещане дори в проститутките, че има значение поне за един ден „да затвориш бардака“ в наши дни се размива. Сега такива детайли като просто да преспиваш с мъже не притесняват авторките. Даже няма маркер „над 12“, какъвто би имало на филмите. (Не е случайно, че казах "авторките". Наблюдавам, че е вървежно "жени да пишат за жени". Един вид, майстори на романа като Толстой или Талев, които според мен изумително добре четат женската душа, не се котират.)

Освен липсата на разбиране за смисъла от елементарно въздържание и селекция, съвременните романи, очевидно писани на конвейр, спазват редица странни правила, които бих определила като зловещи. „По заказу“ е бил изразът от тоталитарните времена, когато „по поръчка“ от идеологическата върхушка са се пишели книги. Вероятно рекламата и успехът на днешните книги зависи от насоките на такава скрита върхушка. 

Да кажем, очаквано е в „лек дамски роман“ (Пушкин дори е забранявал на жена си да ги чете!) да се разказва, как от нищото, само защото героинята е скромна, бедна и красива, се появява богатия принц, който я оценява и обиква. В новата версия на „конвейра“ обаче, до смърт се натяква колко е лошо да живееш в „обикновено пасторско семейство“ или „в род на задръстени католици, които знаят само да раждат деца“. Героинята непременно е независима от рода и родителите си жена, или жена която се стреми към независимост на всяка цена. (Разбирай – всяка.)

Мъжете са представени като някакви пречки, като слаби отломки, или в най-добрия случай като принцът, който „кацва“ към края на епичната битка, която жената е провела сама или с помощта на други независими като нея жени. И понеже такива битки са се водили поне на европейско ниво в епохата 1900-1950 година, то романите масово са от този „носталгичен“ период.

Едно на ръка е, че всичко това не е вярно. Много мъже са гласували, за да има новото следвоенно поколение работещи жени, достойни права и закрила. Много мъже са се борили мъжки, за да се сложи край на расовата сегрегация. Някои са губили и живота си.

Престъплението против истината е от най-тежките, но новите авторки с лекота го извършват. Способността на мъжете да подкрепят и закрилят е естествен дар, и ако се поощрява и приема, светът непременно става едно добро място за живеене. Не забелязвате ли, че все повече коментари в Мрежата при някой случай на беда и насилие е: „Е, наоколо нямаше ли мъже?“. Ами и да е имало, смеят ли вече да бъдат мъже?

Имам усещането, че с произволното допускане старият континент да бъде залят от мъже с друга религия и обичаи освен очевидната атака към християнството (която е силно застъпена във въпросните „леки романи“) има и за цел да покаже един нехристиянски тип „мъжкарство“, който възмущава и отвращава. Но вместо да се открои неговият корен, пак се тръби масово: „Виждате ли какви са мъжете, как искат да затворят жените в дома и да не ги виждат с голи крака“.

Решила съм да не пиша надълго. Четете, мислете, и отвращението от лъжата само ще ви проговори. Книга след книга, след книга, след книга…