Полъхът от Градината!

... За този полъх се говори в изданието "Тракийските хроники", запознаващо ни с много древни текстове за времето на първото човечество. Според преданието, Адам и Ева /наречени в ръкописа Атам и Еуа/, понякога имали преживявания на болезнен и мил спомен за райската градина, чрез повея на вятъра в земята на тяхното изгнание. 

Усещаме  ли такъв полъх и ние? Откъде, особено в зряла възраст, ни се усилва желанието да отглеждаме градини? 

Който се е заел с малка или голяма градина, желая му успех, както и на себе си. За мен Полъхът е едно трудно уловимо явление и далеч не е само желание за практично земеделие. То преминава през характерните за по-късна зрялост депресии и тъга, като звучна струна, която едновременно носи и внезапна надежда, и причинява по-силна болка. Защо едновременно?

Може би най-близка до това е ситуацията, когато сме седели дълго на своя сгънат крак и се изправим - трябва му време, за да възстанови нервната си чувствителност, а след като я възстанови отначало по-скоро ни боли, отколкото да ни служи. (Като деца се забавлявахме с този ефект, и куцукахме из къщи, докато се стегнем.) Изтръпналото ни естество често просто опъва каиша на ежедневието, без да се рестартира, без да си обнови силите. 

Полъхът се "отключва" от внезапен аромат, текст, снимка, дори от времето навън. Но нерядко и без тия помощни средства - просто спомен за сила, за добро, за Можене. За Искане. 

На практика този Полъх събужда у нас и разбирането за пропуснати възможности, и тъга за отминали добри неща, роднини, приятели... Той носи и усещането за непрестанна и всемогъща Пролет дори насред есента на живота. Нали в градината на онези измерения, където са живели Атам и Еуа постоянно е пролет и същевременно плодоносно лято. 

Може в този Полъх да се примеси и опасната песен на сирените, убиващи древните мореплаватели. Тя пее за неща невъзвратими, подтиква ни кам идеализиране на минали времена и хора, и ни стопира да посеем и Днес, да разкопаем и Днес край безплодната си смоковница... която, както в Писанието, все накрая ще роди прекрасния плод!

Така че дори този всемогъщ Полъх трябва да бъде овладян от нас, за да ни понесе, а не да ни отнесе... 

А какво насърчително ни говори той, можем ли да го превърнем в думи, ако и да идва към нас като чувства? Можем ли да стъпим на него и да се доверим? Според мен можем, но заедно. И заЕдно. Сам човек и в депресиите си, и в мечтанията си остава самотен. Остава в тъмно и тайно. Докато там, където са поне двама-трима градинари, във вяра, в доверие към Градинаря на живота ни, ще има и път напред.