КАКВО ДА ПРАВИМ СЪС САМОТАТА

Някои задачи нямат решение, защото са сбъркани още в условието…

Темата как да понесем или как да избегнем самотата, според мен поне е леко сгрешена в условието. Ние по природа сме създадени абсолютно да не издържаме на самота. В смисъл, издържаме за известно време или когато сме в затвора /с надежда/. Но как бихме понесли идеята, че нищо, абсолютно нищо от битието ни през деня няма да стане достояние на друго човешко същество? Дали за някой стар, дали за някой млад, дали за някого в бъдещето, но ние сме програмирани да живеем заради другите човеци и без тях да нямаме повечето свои емоции,  преживявания и сили…

Днешният век ни постави на изпитание като осигури на „технологичните“ хора възможност и да се придвижат, и да се прехранят, и да се изперат без нужда да молят за помощ когото и да било. Това в известна степен е примамливо за нашето достойнство, често преливащо в гордост. Също е примамливо и за леността ни - това да посрещнеш, да изпратиш гости с удобства, храна, развлечение... това да ги запознаваш или сработиш ... защо толкова главоболия?

Според мен фактът, че в момента все още понасяме скоростното ни отдалечаване един от друг, е свързан с илюзията за несамота, която ни дават телевизорът и скролването в социалните мрежи.

УМЕНИЕТО ДА ЖИВЕЕМ С ДРУГИТЕ постепенно изчезва, но не личи, защото все още успяваме в мрежите да си пишем с тях, като така можем било „да им образуваме нерви“, било да ги накараме да се чувстват „гледани“, „слушани“ и оценени…

Много преди да усетим последиците на самотата у нас се настанява неверието, че можем да се справим с общуването. Даже някои екстроверти от детството си, в момента са навлезли в затворена спирала от страхове и нежелание да общуват дори с роднини.

Всъщност и нагласата твърдо да се делим на  „екстроверти“ и „интроверти“ вероятно е привнесена. И едните и другите е добре да общуват… и едните и другите е добре да не прекаляват, защото многотията от общуване прави човека повърхностен и невнимателен. 

Сега е лесно леността към общуване да ни маскира като "интроверти". Обаче ние трябва да общуваме. Трябва да сме напълно честни, че правим красиви неща, полезни неща, побеждаваме и демонстрираме увереност основно заради другите хора. И че не правим изключително много свестни, мили неща ... за да не ни се смеят или да не ни "настъпят" другите хора.

 

Общуването си е Животът. Не е скролването из Мрежата на чуждите животи. (Пък и те филтрирани и нагласени като за пред публика). Идеята за самотата си е идея за смъртта. Привикването на самота явно е начало на някакво душевно вкочанасвяне.

Ако е спряло да ни пука за хората край нас или все си лелеем мечти за среща с някакви по-интересни и по-съвършени хора, добре е да се молим за свестяване на нашите сетива. Нали ако сме поразени от нечувствителност в нервната система, бързо бихме тичали при лекаря…

Няма по-красива котка от живата котка. Всяка котка. Казвам го като котколюбител. Няма по-интересен човек от реалния човек. Няма по-интересен живот от неговия. Разбира се, не казвам да слугуваме на „грамофонна плоча“, когато споделянето у някои е зациклило на вълна само да се жалват. Ала това е - живите хора са нашата задача, нашата радост, нашата среда…

Но и хората не са всичко. Божествената традиция говори за Бог-Бащата и хората – братя. Разливането изцяло в общуване с хора, без съзнанието за Бог, наистина може да стане преливане от пусто в празно, или авантюра, в която да си намерим белята.

Освен да бъдат заедно, да се подкрепят и да си бъдат огледало, хората имат да пазят другите от загубване на божествения образ в тях. За това обикновено отива цял един живот… дори у най-посветените. Ние живеем, търсейки доброто огледало у другия, като и сами търсим да му бъдем такова. 

Така че общуването освен абсолютна необходимост, си има и своята цел, своето начало и своята прицелна точка Отвъд смъртта, където да върнем на всяка друга душа /и на нашата/ достъпа до съвършените добри измерения, наричани рай.

Защо изписах всичко това, ще попита някой, на който се стори познато. Защото се увличаме в занимания, носещи самота, тоест ограбващи ни тотално от правото на живот и дейност. Защото отвикваме да общуваме, много лесно се отказваме, отчайваме, сърдим. Ние вече не умеем да спорим. Зачестиха случаите някой да развява постинг „махнах от приятелство ония, които…“ Това не е приятелство. А и никого не можеш да махнеш наистина. Освен ако въобще не излизаш от блока навън, и съвсем заживееш във „филма“. Да не бъде.