Влюбени или загубени

автор: Павлина Папазова

Когато си на 20 въобще и не помисляш за друг вид любов. Влюбеността изглежда като божествена повеля, като ангажимент свише. Отдаваме се на своето влюбване, настройваме битието си към предпочетения човек... Нали сте чували: "Които се обичат, те си и приличат"?

Само че това има и друг смисъл - те всъщност си заприличват. И е много съществено в какво и защо си заприличват.

Влюбването е ценна възможност за изграждане на любов, когато става дума за необвързани личности. Както се казва, то е огън, крила и стимул за мъжа да надскочи детството и да преодолее много препятствия, за да има бъдеще семейството му. Жената също се изгражда в търпение, грижа и разбиране към душата на любимия си човек. Тогава може след време да се види, че двамата вече си приличат по мнението за някои неща и по решенията си, защото едно семейство дърпа обща каруца и скоро научава кои пътища са добри и безопасни.

Силно трябва да се внимава обаче кога единият прибързано започва да игнорира мнението и вкуса на другия като казва: "ние обичаме да ядем това, обичаме да ходим там, обичаме да правим това". Това не са приликите на единодушието (единия Дух), а са някакви прилики от тип хоби. Един вид доказване пред света: "Вижте как сме се уцелили и как сме си паснали."

По-скоро украсата на еднонсемейство е именно единодушието въпреки различността. Да бъдат някъде заедно, въпреки че това е основно хобито на единия. Да хапват това, което основно е любимо на единия, но и другият е решил да не капризничи. И маса неща, които са плод на въздържание, учене да разбереш и харесаш нещо ново. 

Заприличват ли си извънбрачно влюбените и защо? 

Когато се влюбят, усещането за еуфория може да покрие определени нужди на женения човек, както и на необвързания, който се подлъгва или че няма да намери свободен обект, или че любовта му е паднала "свише" и е някакъв вид мисия... Но и двамата, ако са почтени, нямат план да разбиват брак (ове). Тогава всеки от тях ... чака пред вратата на греха, в която не смята да влезе докрай. 

В тази нестабилна и обикновено неизказана ситуация влюбеният напълно инстинктивно развива сходни черти с обекта на любовта си, за да бъде приет и харесан! И даже може да почне да деградира - да развие същите страхове, или да намрази същите хора като любимия си. Само и само за да казва вълшебното "ние"... 

В такива случаи дори да не говорим за религия и морал тъжният съдия е един - Времето. Изгубеното време на единия, взирайки се там, където няма място за него.. Изгубеното време на другия - вместо да изцели семейните си проблеми или поне да общува с децата си.

Свикнали сме, че влюбеността е единственото достойно основание за брак. 

Но само допреди двеста години основнието за брак по целия свят е било сродно на това в днешна Индия - достоен човек, одобрен от родителите. Сватбите без особено силни емоции на влюбеност нерядко са се изграждали до силен и достоен съюз. Факт.

Но вместо да се насилваме да се въвлечем в нещо за нас вече далечно и екзотично... което в промененото ни съзнание граничи с "брак по сметка" и емоционална принуда... нека първо си отговорим защо смятаме влюбеността за толкова важна.

Защото до голяма степен днешният човек си дава цена чрез нея. Влюбени са в мен, значи съм нещо! Щом дори да е женен човек, дори и да е за малко, ама се е влюбвал в мен, значи струвам нещо и ставам за нещо!

Дори вече без срам се оправдаваме, че съпрузите не ни уважават и някой отстрани ни е подарил изцеление в болката. А ти, какво си направил, за да те уважава половинката? Понякога това е голямо изкуство. Ако си бил даващ, може би не си бил твърд и категоричен за добрите неща, качили са ти се на главата и не те уважават. Ако пък си бил егоист или инат, дълго обгрижван от партньора, нормално е да му дотежи и да те гледа като тегоба. А ти търсиш кой отново да те обикне, вместо да се поправиш...

Тогава, кой друг освен влюбването може да ни даде цената, от която се нуждаем, когато сме ударени, провалени в нещо, уморени от неблагодарници, остаряващи, тъжни? 

Може да се обърнем към традицията - ето, родът, но родът на предците, чрез древните ценности които ще отгледаме в нас, ще застане невидимо зад гърба ни и ще ни потвърди: "Достоен!"

Предците ни са били достойни и по своята Вяра: "Ще се справя да въздигна семейството си". "Ще намеря половинката си". "Ще опитам да не утешавам душата си само с любовни преживявания, ще си намеря и друга работа!"

Хората забелязват особения тип пасивност, в която ни вкарва влюбването. То парализира, носи наслада, и не усещаме нужда от друго освен да стоим повече в това блажено състояние. Докато любовта се изгражда с участие на волята и целенасочени постъпки. 

Четох, че сравняват влюбеноста с преминаващо природно явление, а любовта - със здрава и умно построена крепост. Дано е такава и дано всеки построи своята!