ЗА БАВЕНЕТО И ЛЮБОВТА

автор: Павлина Папазова

Наскоро чух от умен човек асоциацията между "бавене" и "избавяне". Избавител, спасител е този, който ни измъкне от собственото ни мотаене и отлагане да се преборим за доброто си, за доброто на близките. 

Да, ние винаги имаме извинението "правя максимално възможното", но любовта по принцип иска да скочи и в невъзможното. 

И за разлика от витаещите в неясни метафори, аз гледам на това доста практично. Да скочиш в невъзможното /но обичано от теб/ значи да се снабдиш със Средства за това. 

Било да намериш други пътища. Било да намериш сподвижници. Било да погледнеш себе си не като на просяк , а като на завоевател...

Например да поговорим за едно бъдещо семейство. Просиш ли пред вратата на противоположния пол? Одумваш ли в безкрайни коментари връзките на другите, без да надникнеш в собствения прашен килер? Спомням си едно прекрасно стихотворение на силно инвалидизирания Дамян Дамянов по въпроса... /ще го дам накрая/.

Защото ако не просиш, тогава ти искаш да завоюваш една територия. Искаш да имате територия на чистота, мир, подкрепа и доверие с някой, който вероятно е загубил и сили и доверие, който влачи черупката си и не може да реализира потенциала си. Освен с теб. Тоест, ти му предлагаш царство, а не просиш милост! 

Още от доказаните през вековете средства за добавяне Криле за нашето желание, е Обрекът. Но тук трябва да сме много внимателни. Обрекът е завет със Всемогъщия. Не с някой по-малък от Него, било камъче, чешмичка и прочее. 

Обрекът с Всемогъщия е да поискаш Средства за постигане на желаното (много рядко то ще "капне от небето", ние трябва да работим по него). И когато се постигне то, или още по пътя, добро и благоприятно е пред Всемогъщия да въвлечем в ползите си и други хора. Да очертаем такива измерения на "нашето нещо", че да са полезни и за други. Дори, като някакъв пример, човек може да поиска добра заплата вече не като наемник, а като работодател - за да осигури място и среда на други да се трудят. 

Но не искам да ограничавам идеите ни за обреци... Много неща може да се вложат към хората, и то не просто "да ги нахраним за един ден", а за да облагородим средата им и да изцелим нещо от болките им.

Да, обаче нас ни е страх от обреците. Страх, да не би да не можем да ги изпълним! И правилно. Но пък животът е един. Влачене през живота и угасване в тъга, че най-хубавото сме го пропуснали, това е напълно възможният и безрисков път. Него го знаем. Както казваха на Нео от "Матрицата": "Ако искаш, иди си, но знаеш къде води този път". 

Споделям и стихотворението от Дамян Дамянов, за нахъсване на тия, които искат още да видят истинския блясък на Любовта, побеждаваща невъзможното. 

Какво ли не в живота си не бях!
Какво ли не отпих - любов и злоба!
Бях най-богат, бях сетен сиромах, но не и просяк.
И при това - на обич!

Просията изпълва ме с тъга!
Просията обижда ме, гори ме!
Затуй махни си щедрата ръка:
не искам вместо обич милостиня!

Махни я тази милосърдна длан,
че ако някой някога е дал
любов от жал, това съм аз и знам
цената страшна на любов такава.

Любов по бедност не ми давай, не!
Любов в съдба, а не в торба се носи!
На колене пред твойте колене
не твойта обич, свойта гордост прося!

Любовта е живот,
щедрост, свят, добрина,
не паничка за дребни грошове!
Нито дар милосърден с най-нищожна цена.
Тя е пламък свещен и съдбовен!

 Павлина Папазова