Ганкиното кафене

автор: Павлина Папазова

Все още учим "Под Игото" и къде на шега, къде наистина си представяме онова задимено Ганково кафене, пълно с достолепни /и не толкоз/ местни големци, глави на семейства, управляващи "среден и дребен бизнес". Те се чувстват отговорни да знаят що става по света, за да може добре да ръководят и политиката в малкото си градче Бяла черква.

Днес кафенетата са пълни с жени. И не че е лошо да седнеш със стара приятелка на тортичка, и да се разтъжите. Обаче имам едно ужасно усещане, че като цяло Ганки и Ганьовци са си сменили местата.

Млади девойчета седят с часове по кафенетата с празен поглед, сякаш са бежанци /без да обиждам бежанците/. Да оставим настрана съвместното цъкане в телефона, без да се гледат в очите, но най-тежат разговорите на този вид седенки. Не са просто клюки. Струи омраза. Защото тийнейджърите са крайни, "силно любят и мразят", и ако връстниците им някога са отивали в хайдушки чети, ставали са медицински сестри на фронта, или поне са се женили рано, за да управляват дом - сега се злослови на килограм и няма спиране. 

Жена бъбрица

Това е старата дума за днешната комуникативна личност, която става за радиоводеща :-) А още от времето на цар Соломон на речта на жената се е придавало особено знаение. От една страна, речта й е била основен възпитател на децата: "Здравина и хубост е нейно облекло, и весело гледа на бъдещето. С мъдрост отваря устата си, и кротка поука е на езика й. Наглежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността."

От друга страна, противницата на мъдростта също е описана в женски образ: " И ето, насреща му жена, натруфена като блудница, с коварно сърце, бъбрива и необуздана, нозете й се не спират вкъщи: ту на улицата, ту по площадите и при всеки ъгъл залага примки."

Липсата на смислено занимание убива повече жената, отколкото мъжа. Мъжът седи "в портите" /някогашното градско събрание/ и заедно с другите мъже анализира и разсъждава накъде да поведе своя дом, род или град. 

Днес жената не пере на реката, не меси по девет хляба, няма единадесет деца... Има, тоест, повече време. Но какво правим с времето, което технологиите са освободили за нас?

Трудна е да не бъбрим. Затова е хубаво, да има в какво да влагаме словото си. Казано е, пак от древните: по-добре жената да има чада и да управлява дом, отколкото да ходи празна от къща на къща, и да говори това, което не трябва да се говори. 

Има разказ за една добра жена, която постоянно шиела дрехи за бедните. Когато умряла, нейното обкръжение така плакало, че вдъхновили апостол Петър да измоли нейното възкресение. 

Някой ще спомене за жените които още нямат семейство. Но управлението на дом се учи ,като с помага на тия, които вече го правят. било като се грижим за нашите малки братя и сестри /не ми се мотай в краката, бе, отивам на дискотека!/ било като имаме своята смислена дейност в общността. Това не е "хоби", нито е "екзотика". Това е жизненоважно. 

Иначе бъбривостта ни превзема, парзнотата ни депресира, и безнадеждието се обръща във злоба. Тогава ставаме това, за което древната мъдрост казва: "Всяка злоба е малка в сравнение със злобата на жена." и "Злобата на жена изменя погледа й и прави лицето й мрачно, като у мечка".

Словото е обект на особено внимание

"Който обуздава език, ще живее мирно, и който мрази бъбрене, ще намали злото. Никога не повтаряй слух, и нищо в тебе не ще се намали."

"Устата на бъбрици разказват чужди работи, а думите на благоразумни се теглят на кантар. Сърцето на глупавите е в техните уста, а устата на мъдрите са в тяхното сърце."

"Бъбривият човек омръзва, и който си присвоява правото да говори, намразяват го."

"Някой мълчи и се оказва мъдър; а някого мразят за много бъбрене."

Защо тогава бърборим? Защото в днешно време, за сметка на улесненията от технологиите, нашият път не е предначертан с тежък труд от изгрев до залез. Имаме това, което нарекохме "свобода". И там се е втурнал противникът на нашето добро, на нашите души, на нашето бъдеще. Ограбването на смисъла и на бъдещето е болестта на съвременния човек. 

И за наша изненада, един от ключовете да спрем тази агресия, е да спрем да бъбрим. И не само ние! Да спрем бъбривите празни медии... и да подбираме, жестоко и строго да подбираме каква реч се лее в ушите ни!

Защото само тогава ще чуем и тази тиха Реч, която е предназначена за наше добро. И тогава ще намерим пътя към общността, заниманието и труда, които бихме нарекли наше изцеление и благословия. 

Павлина Папазова