ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ ИЛИ ЗАПЛАТА?

Доста от разговорите в социалните мрежи се въртят около това дали получаваме каквото заслужаваме и ако не - как да прехвръкнем "от цвят на цвят". За мой ужас много по-често става дума за разрушаване на семейства, отколкото за смяна на работа. 

При всички случаи постоянните разговори какво и кого да напуснем показват едно неумение да променяме средата си. Така добре промотираните от психолози и лайфкоучове "започвания на нови неща" са тихо обвързани и с доктрини, които в последните няколко години започнаха да дават вонящи плодове. Като например смяна дори на пола, ако усещаме депресивност и шарени сексуални желания (добре инспирирани от медии и реклами).

Да се върна на възнагражденията и заплатите. Направи ми впечатление, че законодателството от някакъв момент насам е попило сериозен идеализъм, и е вкарало думата "възнаграждение" в речника си. Вероятно историята е свързана с издигането на "обикновените трудови хора" като творци на битието си, друг въпрос колко действително беше така. 

Но откакто сме на свободен пазар и не държавата-майка определя нашето възнаграждение, много от нас неволно са разочаровани имено заради тази дума. Думата "заплата" предполага една суха договорка между двама търговци, от които единият предлага труда си, а другият предлага ресурс чрез пари. Докато "възнаграждение" има една отсянка на уважение или унижение от страна на клиента или работодателя ни. 

Още по-болезнено е при хората на изкуството, които смятат, че чрез труда си предлагат душевно изцеление, духовно спасение, или прекрасна мъдрост за своите почитатели. Същевременно,  видите ли, са поставени в положение да просят субсидии от държавата и намаляне ДДС-то на книгите, понеже населението като цяло предпочита да се опули в екрана вместо да отиде на каквото и да е културно събитие или да отвори книга...

Поните ли лафа, дето пияният най-напред започвал да пита: "Ти мен уважаваш ли ме..." Усещането, че не те уважават причинява силна душевна болка, и за тия които са склонни да я тешат чрез упояване, наистина се стига или до преяждане или до препиване. О, колко ни е важно да се усещаме ценни и уважавани! Въпрос на живот и смърт, сякаш. Сякаш някой или "нещо" ни поставя Оценки - ставаме ли за този Живот, не ставаме ли. 

Това е лъжа само наполовина. Действително ние сме постоянно пред съда на своята съвест, но тъй като тя не е на мода, не я разпознаваме и наричаме гласа й - "стрес". Да, наистина Животът като най-голям дар не само ни дава, но и изисква от нас определена себереализация. Както е казал и Христос, зрънцето дава плод - кое трийсет, кое петдесет, кое сто. Само това зърно, което не се посее, изгнива безплодно. И съвестта ни буквално ни тресе за яката - посей се! Посей се в този живот, дай своите добри плодове, независимо колко ще бъдат...

Но какво чуваме ние? През затъпелите си уши чуваме "прави нещо, животът си минава". И се опитваме - да получим още удоволствия, да имаме като колата на другия, като жилището му, като уважението му. Като заплатата му. 

Древеният цар Соломон пише така: "По-добре са двама, отколкото един. Понеже те имат добра награда за труда си. Защото ако паднат, единият ще вдигне другаря си." Скъпоценно е да се трудим в общност. Дори за най-мъничкото нещо. Тук царят не говори за размера на възнаграждението, а за сигурността на успеха, който също е вид заплата. 

Но и за размера на заплатата древните неведнъж са казали, че е зависима от нашето искрено влагане: "Давайте, и ще ви се дава. Добра мярка, натъпкана, стърсена, препълнена ще ви дават в пазухата; защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва."

АКО ТОВА Е ЗАКОНОМЕРНОСТ, защо тогава много хора се влагат, а не получават достойно възнаграждение, или казано с други думи - добра заплата? Дали не могат да се спазарят? Дали не могат да се борят за нови позиции?

Една от тайните е, че влагането в Живота не е непременно влагане в работата до изтощение. Затова знаем за много талантливи артисти и учени, на които личният им живот е пълен провал. Знаем и за такива като Йохан Себастиан Бах, който губи жена си, майка на 4 деца, и отново създава семейство, в което му се раждат още 13 деца, и оцелелите от тях стават бележити музиканти. Да държиш юздите на голям род, да държиш юздите на непокорни хористи, да се разправяш с общината за своята заплата при вски нов управник, и да твориш гениални произведения, оказва се, е било възможно. Когато всеки твой ръкопис започва с "Слава само на Бога. Soli Deo Gloria."

Работата, в която се влагаме

В повечето професии има подредба. Вършим определени неща по определен начин и дават резултат. Работим повече часове същото - имаме повече резултат. Работим без да се разсейваме, имаме повече резултат. Ходим на обучения и надграждаме уменията си - има повече резултат. Дотук, нищо лошо.

Но професията, особено в която се справяме, е и идеалното място за бягство. Бягство от това да разкопаем и в себе си. От влагане в работата, не ни остават сили да анализираме (каква неприятна дума) мотивите си за едно или друго. Не ни остава време да трупаме духовни мускули и духовна пъргавост, та като дойде беда, ние да знаем как да я посрещнем. 

Ако си спомняте филма "Високо в небето" с Джордж Клуни, там се опитваха онлайн да уволняват служителите на огромни компании, за да не преживее уволняващият хиляди индивидуални човешки трагедии. Да, има го и моментът с прословутия американски живот на кредит... но го има и моментът, че някои хора са изживели целите си животи в дадена фирма, и нейното разсипване разрушава изцяло житейската им среда. Докато някога средоточие на общността са били храмовете. Общото между хората не е било просто "професията", а "Благото Дело". В негово име и добрите дърводелци в случай на война са грабвали меча. В негово име никой сирак не е оставян без покрив.

Както пише мъдрецът син Сирахов, за добрите професионалисти: "Всички тия се надяват на ръцете си, и всякой се усъвършенствува в своята работа; без тях нито град се построява, нито жители се населяват и живеят в него; и все пак в събрание тях не канят, на съдийско седалище не седят и не разсъждават за съдебни наредби, не произнасят оправдания и присъди и с притчи се не занимават; но поддържат световния живот, и молитвата им е за успеха на тяхното художество." 

По-горе от професионалистите той поставя духовните хора, любителите на мъдростта, които и да пътуват по други страни, там отново събират мъдрост и я принасят за Благото дело. 

Влагането в Живота

Влагането в живота включва и борба за мнозина. Синдикалните борби, а не нещо друго, са променили законодателставата и са принудили бизнесмени и политици да се отнасят по-човешки с персонала. Влагането в живота означава създаване на среда, днес наричана "гражданско общество", която активно и задружно да опитва да променя уславията за всички. Та разумното и практичното да управляват нещата, а милостта към немощните да бъде венец на човеците. 

Който дочете статията докрай ще попита: "Ама пак нищо не каза как да увеличим заплатата и как да оптимизираме удовлетворението и възнаграждението си". 

Способността ни да изискваме определено възнаграждение слабо може да се активизира от "надничане в чуждата паничка", макар че и за тия неща трябва да се информираме. 

Истински силната способност да отстоим всяка добра позиция (включително и заплата) е свързана с разбиране кои сме, защо сме в този Живот, кои са нашите лични цели. И тогава работата ще заеме своето място сред целите, а то може да е различно. Инвестицията в дадени цели понякога включва и чиракуване. А не както някои млади в момента искат стартова заплата "не по-малко от..." и не отчитат момента на обучение и доказване пред работодателя. 

Павлина Папазова