КАК ГУБИМ ПРИЯТЕЛИ

 "Ако изгубиш пари – изгубил си нищо! Ако изгубиш чест – изгубил си нещо! Ако изгубиш вяра – изгубил си всичко!

В наши дни философията за приятелството е станала малко като при дрехите. Омръзне ти една дреха, и я сменяш. Аз имах такава тениска, мека, памучна, и явно качествена - но ми омръзна, защото я носех от 17 годишна и след десет години вече си казах, ами вече не искам. 

Защо приятелят омръзва? Това е интересна тема, дали сме от типа "омръзващи" ... преди да започнем да обвиняваме "напусналия отношенията". Какво ни е свързвало с него? Дали сме го ласкаели, а после сме спряли? Дали ни е търсел за компания? Дали е видяли, че не искаме да се развиваме в това, което и той? Дали пък сме го обсебвали и сме искали да прекарваме свободното си време основно с него? 

В такива моменти вероятно е неучтиво някой да каже на приятеля си, омръзва, особено ако е почтен човек, и си струва да останем в уважение и взаимопомощ. Като покажем обаче ясно, че имаме и граници на личната свобода да влизаме в нови отношения и да правим нови избори. 

Друг проблем е обидата. Когато се имаме за много добри хора - такива дето не мразят, не завиждат и не се обиждат. А всъщност понякога завиждаме мъничко. Или се обиждаме внезапно. 

Тогава просто изстиваме към човека, бронираме се да не ни боли, а на лице казваме и показваме любезност, внимание, почтено отношение. Но вече без душа. Душата е замръзнала там някъде, в миналото, когато с този човек сме се смяли заедно, споделяли сме радостите си, имали сме мечти, в които взаимно сме се надъхвали. 

Спомням си една плоча от детинството ми, която не разбирах понеже наистина бях малка, но я въртях десетки пъти, защото беше много хубава. Беше кавър на някква италианска или френска песен... "Едно сърце все още лудо бие, и ти прощава всичко досега, но ти не знаеш, че рано или късно, ще го загубиш, ще го загубиш ти... Искрено му признай, и то ще разбере.."

Е, тази плоча беше за любовта, но си важи и за други отношения. За обидата и за завистта човек може да разбере. Както писах в поговорката отначало, вярата в другия, вярата че би ти казал истината, когато има обида, неудобство, неуважение... е важното, което не искаме да губим. 

Имаме ли право да изискваме от приятелите си да сме на първо място в сърцето им винаги? Според мен, не. Имаме ли право да изискваме от приятелите си искреност? Според мен, да.

Естествено, не такава клюкарска искреност, че да изравяме докрай личните им проблеми или намерения. Или искреност тип "Биг Брадър" - във всеки миг да ни се отчитат с кого са били... Но да искаме искреност към нас самите - да. И когато упорито не ни я дават, може би привидно чистият им образ им е по-важен от нашата дружба? Това не е хубаво, но се случва. 

Този човек, който е поискал искреност, все едно че е поискал прошка. Когато не му е дадено нито обяснение, нито шанс да се поправи /което е идеята на прошката/, как сам да опази приятелството? Приятелството е завет между двама. 

Павлина Папазова