ПСИХОЛОГИЯ НА ПРОМЯНАТА

Интересни движения извършва "съвременната" психология. Пиша го в кавички, защото в човешката история пулсациите и циклите отбелязват изборите, от които очевидно не сме се отрекли завинаги, щом периодично оставяме да избуят в поколението на децата ни ... и после да изискат спешно лечение.

Някои, и дори бих казала - доста, от съвременните т.нар. "терапевти" от една страна добре знаят "нормалния модел", в който човек трябва да се огледа, и съответно развие, а от друга страна прокарват неолиберални възгледи от сорта "може и така", "ами щом така се чувства"....

Не е ли комично да убеждаваш страдащия си клиент, че е нормално като се е родил мъж, да се чувства жена, или да се чувства ту мъж, ту жена... и същевременно да търсиш корените на проблема му в детството и в разместените /и липсващи/ роли на неговите родители?

От една страна, признаваш, че има троичен модел за правилното развитие на човешката психика - майка, баща и дете. От друга страна, водиш порасналото дете, твоят клиент, да се отдаде на страстите си с единственото условие "да не пречи на никого". Макар че, как би могъл да пречи? Нали в западните общества всеки опит да изкажеш своето явно отвращение от цирковите образи, които се налага да гледаш, и които се налага да среща детето ти, се смазва като "хомофобия" , "трансфобия" и въобще - реч на омразата. 

С две думи, дори прокарвайки като норма и "няма проблем" клиентът да живее някак със своята изместена личност, т.нар "терапевти" позекърпват положението му като поне в някои отношения го вкарват в моралния модел на дедите ни. За да има поне един-два извора на здраве и утешение. А именно, водят го в това да бъде полезен на някого. Водят го в това да развие някои свои таланти.  Водят го в това да създава общност за подкрепа или да потърси такава. Колко от нас, в своите специфични други проблеми, го правим?

Изобщо, моралният модел на човешкото същество, причината да сме човеци, а не животни, е единствената "дреха", която може да облечем, за да оздравеем от болката. А тя е навсякъде. Мнозина се оплакват от разбити сърца, от провалена младост. Същевременно те са индоктринирани отрано "да пробват", "да са като всички", "да презентират своята плът" и дори да се бият, за да получат връзката, любовта, секса, които, видите ли, е "естествено да имат на своята възраст". Стига се дотам, да се гони някакъв норматив и постижения, за да не се различаваш от масата. 

Все повече се налага знанието, тръгнало от чистия извор на Истината, че който знае истинските имена на нещата, би могъл да ги управлява. Ползват го християни, ползват го езотерици, ползват го и тия "радетели на науката", които въообще не ни се отчитат в какво вярват: щом работи ,защо да не се ползва? Но не е съвсем така. 

Какво, ако знаеш, че някой клиент има "вторична изгода" от болестта и страданието си? Ще успее ли да прескочи проблема, който го е уплашил толкова, че подсъзнателно е предпочел да бъде болен, зает, глупав - за да не се занимава с него?

Никога сам. Само в общност. И то общност, която добре вижда блатото, от което да го пази, за да не падне отново. 

Добре е да има строгост в този общност. Да няма разнопосочие зад гърба на "по-строгите", и разрешения "какво толкова, ако..." Да няма сладникава любов и детинска наивност.

Гордостта често е основен препъни-камък, който ни спира да направим това. Друго са наркомните и алкохолиците, там въпросът е на живот и смърт, и пак не всички, но доста от тях осъзнават, че трябва да влязат в общност, където да бъдат "контролирани", където да споделят истината в незагладен вид. 

Отново ще се върна на съвременната терапия. И там нещата са "на живот и смърт". И потушаването им с лекарства или разни практики, не лекува отстъплението от правилния модел. Но как да кажеш категорично мнение пред клиента, как да "вземеш страна", била тя и страната на Истината? Нали съвременната "терапия" често се превъзнася над Истината и твърди, че тя е относителна, стига на никого да не пречиш. Разбира се, тази толерантна среда се постига с жестоки методи, извиване на ръце и отнемане на деца от семейства, които имат различно гледище. Просто терорът е изместен от болната страна на обществото към здравата. 

Да не си помисли някой, че одобрявам жестокостта към хората с различна ориентация или психични проблеми. Нито терорът, нито обидите, биха им помогнали. Напротив, ще се утвърдят в убеждението, че са "гонени" и че всичките им проблеми сме ние, околните, а не тяхната вътрешна постановка и вяра. Всеки - престъпник, наркоман, или този, който си е имплантирал 7-8 нови гърди, е преди всичко човек, и е създаден, за да има благородна мисия в живота. За да има успех. За приятелство, за обич, за радост. Не е добре да смятаме, че някой е създаден, за да вегетира.

Та, защо някои наши проблеми ни плашат дотолкова, че не смеем да им дадем истинското име? Вероятно защото зад имена като Мързел, Алчност, Похот, Гордост... стоят духовни сили, с които не искаме да се идентифицираме. Предпочитаме да кажем: "Тук проявих алчност, но не съм обсебен от алчността". Или: "Усещам завист, но то си е нормално, я виж колко има той, а колко нямам аз". А мързелът е взел формата на: "Не ме занимавай, уморен съм, искам да и почина... с поглед в екрана". 

В наши дни много се развива мързелът у децата. Това започна още през соца, при избягалия от тежкия гладен живот на село българин: "Учи, мама, да не работиш/тежък труд/". Обикновено това значеше - не помагай у дома, не мисли за финансите у дома, прави каквото ти харесва и каквото правят другите. Ние, мама, и тати, ще опъваме каиша и ще ти осигурим възможността да живееш така. Да си поживееш. 

Трудно е зад упорития стремеж към Самостоятелност у тийнейджърите да видим порастващото естество, което се стреми да поеме Отговорност. Вероятно е хубаво да дадем именно тази посока на тийнейджърската енергия. Но не "да поеме отговорност, че единствен няма да се напие на партито, където сме го пуснали да отиде в 1 часа". Отговорност най-често се поема, като правиш, а не като не правиш. 

До някое време личността им ще се стреми да се бори със захарно-приспивната среда на "ние ще се погрижим, ти само слушай". Но ако не успеят в нищо да постъпят по своему, да се почувстват успели, ориентирани и способни - от тази среда може би ще израстне гневен, отмъстителен, неудовлетворен човек, който е като слончето от приказката за невидимата верига. Веригата вече я няма, а той не смее да прекрачи отвъд нейния кръг. 

Често самите ние се плашим от формите, които може да вземе една тийнейджърска или дори детска самостоятелност. Нашата отговорност и страх потушават всякакъв Риск. 

Обаче кое считаме за нерисково? Най-вероятно, общоприетото. Където всички, там и моето дете. Каквото правят, харесват, изобразяват всички - така и моят тийнейджър. Като зарежат дъщеря ми след дълга връзка като блудница или проститутка, ще й бърша сълзите, така са всички. 

Друг път пък сме твърде критични и виждаме само какво не може детето ни. Не сме способни да видим в него особена дарба, да й се възхитим. Най-често, защото сме притискани от образователната система да наричаме "дарба" само упоритото и успешно развитие на някаква наука, спорт или занаят. Но дарба е и способността да обичаш, да бъдеш приятел. Дарба е и способността да имаш собствено мнениие и да проевряваш фактите, които са ти дадени наготово. Ценна е дори голямата мнителност, наблюдателност дали хората наоколо казват истината или правят подмолни ходове. Способност е и да направиш малък бизнес. Колко деца на определен етап споделят, че искат да купуват, да продават, за търгуват дори? А ние ги спираме, понеже не им е времето. Способност е и изтощителната склонност на детето ни да спори и да доказва правото си, като вади аргумент след аргумент. 

Защо толкова е важно на нещо да се възхитим? Може би, за да се поклоним пред Промисъла, на който сме само слуги. Човешкото същество е престол на Творението. В нас може да седнат велики сили, и всеки странен младеж може да израсне в изключително значима личност за човечеството. Възхищението говори на човека: "Аз може би докрай не познавам себе си? Аз може би съм способен, прекрасен, имам страхотно бъдеще въпреки бедите, бедността, липсите?"

Любовта, към която всеки се стреми, не е предназначена само да спои здравите основи на едно семейство. Има и любов, чрез която душата ни търси да получи Възхищение. Да видим себе си в невероятното сияещо огледало, което ни казва "Напред. Ти всъщност си съкровище".