МАЛКАТА СМЪРТ

автор: Павлина Папазова

Няма да говоря за съня, а за остаряването. Именно понеже отказваме да признаем необратимите събития в своя личен живот, често процесите на тази "възрастова криза" текат на заден план, като резултатите са изненадващи и неприятни. 

Някои говорят за тъга, други за отчуждение, трети казват, че могат нито да се развълнуват, нито да се заинтересуват от нещо... Защо, защо, нали сме здрави, държавата още не ни е пенсионирала (и не смята), дрехите ни стават, зъбите ни работят, косата се боядисва, какво искаме, какво се случва?

Често се нахвърляме и на хормоните, като и в комбинация с антидепресантите и дори "разюздания на стари години живот" се надяваме да се върнем отново в онова "златно състояние" от миналото.

Странно, но и това не работи, като знаеш че имаш "срок" на "втората младост" преди да преминеш в "третата възраст". Истинските младежи просто не виждат граница пред себе си, свеът е техен. И така трябва! 

Кои години са стари години

Разбира се, никой не може точно да каже. Един няма да забележи как е станал на 50, друг на 60 ще се влюби. Трети още на 37 започва да твърди, че животът му е минал. Имах такава позната. Може би като не успяваше с друго, търсеше откъм възраст да бъде приета като "знаеща, вряла и кипяла." Наскоро си припомнях комичните разлики в годините, с които си даваше тежест героят на Вазов Иван Селямсъзът: "Аз, баща на 14 деца, на 60/70/80 години човек съм станал..."

Не може ли да го кажем по-омекотено

Фирмите за козметика ласкаво наричат 50-60 "зряла възраст", но пък не е ли добре на 30 вече да сме зрели, а не вдетинени и незнаещи в какво вярват, зад какъв идеал застават, искат ли семейство, и в коя държава смятат да живеят... 

Омекотяваме нещата с грим, с дреха, свежа постъпка, не говорим за себе си като за "стари" - което са крачки в добра посока. Но далеч, далеч не са главната крачка.

Какво може да се направи

Добре е да погледнем там, където никой не гледа. Където почти никой коуч или психолог не би надзърнал. А именно, да погледнем с какъв ресурс, с какви убеждения навлязохме в тази възраст? Кое беше нашият маяк, надежда, представа за реализация и сила? Помръдна ли, разви ли се този маяк от 20 до 50 години или си оставаше абсолютно същият?

В повечето случаи, не се е развил, защото ние не сме го открили почти никому. Пазили сме го като нещо съкровено, като нещо твърде лично, и съответно - неподлагано на редакция. И когато възрастта, болестта, сроковете са ни ударили с все сила, за да кажат "край" на тази опция, ние стоим зашеметени без алтернатива. 

Да, мнозина тогава започват със сериалите, защото самотата след напусналата ни мечта и надежда е оглушителна. 

Какво да правим с този идеал, или цел, за която вече виждаме, че в първоначалния й вид няма да се осъществи? Да си спомним каква друга цел сме пропуснали да положим в живота си. Аз поне така мисля. Закърнялото семе на една светла любов и идея, която реално не сме посяли, а сме мотали изджобовете си, може да ни даде храната за старини - и светлината, и топлината в душата ни... 

Защо нещата не са постепенни

Кризата на възрастта се нарича така, защото често точно отговаря на определението за "криза": настъпва внезапно, и нямаме ресурса да я преодолеем. 

Макар че остаряването е постепенен процес, осъзнаването му често е шоково. Кризата на тази възраст обикновено е свързана с някакъв тип самота. Дали децата са пораснали и отишли в чужбина, дали оставаме без партньор, или без родители - но човек се пита: "С какво оставам? Какво придобих?" (Рядко се пита "Какво спестих", макар че и това си е важно.)

Така че изобщо не е "глезотия" да търсим помощ, просветление, съвет и подкрепа на тия години. Да, при някои от нас ситуацията се омекотява от частичната ангажираност към семейните ни сестри или братя, но там е огромен рискът да се "пре-намесим" и да повлияем на семейния климат на хората. 

Кризата спасява от кризата

Живеем в "интересни времена", за да не кажа и нещо по-лошо. Хората са лишавани от гражданските им права, а истината се извращава. Скоро ще са необходими учители и възпитатели за децата, които не се поддават на манипулациите. Скоро ще бъдат необходими лекари за тия, които не могат да си позволят да отидат на платен преглед. Скоро ще бъдат нужни шофьори за тия, които няма да бъдат допуснати в градския транспорт. А може би още сега са нобходими хора, които да задвижат процеси в България, та до всичко това да не се стигне!

Ще излекува ли вътрешната ни болка влизането в "общия пожар"? Аз ще задам обратния въпрос: "Нашата неангажираност със слабите и ощетените наоколо, ще ни позволи ли да преживеем личната си радост, или ще я чувстваме като на "пир по време на чума"?

Имаме ли капацитет

Помним прекрасния Теоден крал, героят от "Властелинът на пръстените". Неговата немощ да участва в световните борби на страната на Доброто беше причинена от един Змийски език в покоите му, който му шепнеше за болест, немощ и безнадеждност. Теоден нямаше и деца, но имаше двама прекрасни племенници, брат и сестра, които под неговото ръководство станаха цар и царица на две светли империи. Но това стана, след като царят се отърси от старостта и представите си за нея, и препусна в бой за пример на своите племенници.

Понякога именно "старите" имат капацитета да върнат нормалното. Защото захиления състав на младото ни /у/правителство пред плаката на трагичния филм за Петя Дубарова ясно показва колко повърхностни и безхаберни личности е избълвала Системата. Докато по-възрастните помнят и манифестациите, и лозунгите, и лъжите. И това трябва да не бъде допуснато отново.