ВСИЧКИ СЕ ОТДРЪПНАХА И МЕ ОСТАВИХА САМ!

Колко е странно, че това се чува и сред хора , които непрестанно са в морето на общуването. Но сега няма да говоря за озлоблението и отчуждението в обществото. Има го, разбира се. 

Няма да говоря и за разбиването на рода и семейството. Ние сами се съгласихме с него: "Искам да живея без ангажименти" и "Няма да се съобразявам с мнението на роднините" са двете крила, на които отдавна отлетяхме от топлото родово огнище.

Но има ситуации, в които отчетливо усещаме отдръпването на хората край нас. Не ни търсят, защото не сме им полезни? Може би. Не ни търсят, защото постоянно ги натоварваме с едни  и същи думи и жалвания? Може би. 

(Това последното е станало като болест. И то предимно в устата на хората, които се считат за добри и ОК в изборите си. Те са предимно прави, предимно потърпевши, отказват всякакви идеи за промяна и преразглеждане на позициите си.)

Отдръпването на всички и всичко може да има и една друга причина. Нуждата ни от тишина, от усамотение - тази нужда ние не я знаем, но Животът я знае. Прилича на отлив. Ето, тия, които натрапваха помощ, се отдръпнаха. Ето, които досаждаха със съвети, се отдръпнаха. Мълчание и тишина. 

Тук е моментът да застанем като ревностни, че не ни стига това, което досега сме докарали и "позакрепили" в своето страдащо положение. Да отвърнем тотално глава от статистиката: "Всъщност, виж колко хора влачат същия вид страдание без промяна". Да отидем с дързост при най-големия авторитет, който намираме край себе си! И упорито да искаме съвет какво да изтръгнем от своето гледане, на кои свои страхове и навици да се опълчим, за да задействаме промяна.

(Понякога трябва дори да обеднеем. Да загубим някои "имащи и можещи" позиции, в които околните са свикнали да ни виждат. Преди години колежки ми показаха обеднял и одрипавял градски адвокат, който беше оставил практиката си и с наличните средства отишъл на село, където да раздвижи парализираната си от инсулта жена. Десет години. Беше успял.)

Едва след като усетим, че лично сме застанали на пътя на избавлението ,може би отново ще поискаме приятелска помощ, но вече не както хората "по хорски" биха ни я дали, а в реда на свръхизискването, което би донесло Живот.

И не, не сме лоши, или прецакани ако сме се озовали сред тази тишина, която околните биха описали като "Той/тя е в депресия". Тази болка е живителна, и колкото е по-нетърпима, толкова е по-сигурно, че има изход от нея. 

Не сме сами, а депресията от древни времена се е наричала "долината на мрачната сянка". За нея са думите на красивия и обичан цар Давид, когато плаче пред Бога в псалмите си: "Погледни към мене и помилвай ме, защото останах сам и угнетен съм." и още "Отдалечил си от мене любим и приятел;познатите ми са мрак."

Предпочитам да дам за пример една достойна личност като този древен цар, вместо холивудските звезди с тяхната "звездна самота", понеже техните сърца обикновено не са чисти. При тях доста от бедите са откровено последствие от гордостта и наглостта, с която са употребили таланта и тялото си. Тук разказвам за хората, които са се стремили да бъдат добри и честни, но пак се усещат смазани, самотни, безпомощни. 

Нека извлечем ползата и смисъла от това състояние. Вероятно личната ни победа после ще се окаже победа и за нашите близки, повод за промяна и в техните възгледи. Все някой трябва да бъде пръв.