КАК НИ ВЛИЯЕ СТРАДАНИЕТО НА ДРУГИЯ?
Най-простото е да кажем "ще станем по-състрадатели" или "ще сме благодарни за нещата, които имаме". Но това обикновено се случва, когато страдащият човек не ни е толкова близък. Когато е наш близък, ние сме въвлечени в неговото преживяване.
Ако успеем да го подкрепим - чудесно, тогава ни изпълва усещането за полезна любов, а често тя е и взаимна. Но в много случаи страданието не се повлиява лесно. Другият човек не разбира проблема си, не приема фактите, самооправдава се... затлачва се в страданието с години.
Какво правим ние, за да оцелеем?
За да оцелеем без изгаряща вина, и безсънни нощи как "не се справяме" с помощта и утехата, ние неволно опитваме да слезем на това ниво, в което ще се оправдаем за неуспеха с почти същите аргументи, както и страдащият. Може да потънем в неговите страхове, да потънем в неговата статистика, да потънем дори в неговата мнителност към вдъхновените хора, пратени, за да му помагат.
Реално, постепенно може да променим своето поведение. После - може да преориентираме своите ценности, а като имаме тези разместени ценности - дали няма да саботираме истинската си личност?
Всеки от нас е подготвен, че ако близките страдат, ние трябва да сме "плътно до тях". Това клише обаче не винаги помага, а често и вреди. Вярата в нашия близък не би трябвало да включва неговите страхове, агресията породена от тях, доверието към съмнителни извори, отново породена от желание да се следва "тълпата".
Както самите ние искаме да бъдем най-добрата версия на себе си, необходимо е неуморно (понякога адски трудно!) да виждаме пред себе си най-добрата версия на нашия страдащ близък.
Може да обърнем огледалото към него, и да му подскажем, че нещата до голяма степен са в неговите ръце. Тогава вероятно ще се почувстваме (или той ще ни помогне да се почувстваме) донякъде безсърдечни.
Ала Животът заслужава и тези ни жертви. В "Снежната царица" Андерсен разказва за саможертвата на малката Герда, преминала много изпитания, за да върне добротата в сърцето на Кай. Първото, което тя губи, е неговото уважение и любов. Но поради чистотата си и вярата в истинската същност на Кай, тя не се отказва. И побеждава.
Ако успеем да го подкрепим - чудесно, тогава ни изпълва усещането за полезна любов, а често тя е и взаимна. Но в много случаи страданието не се повлиява лесно. Другият човек не разбира проблема си, не приема фактите, самооправдава се... затлачва се в страданието с години.
Какво правим ние, за да оцелеем?
За да оцелеем без изгаряща вина, и безсънни нощи как "не се справяме" с помощта и утехата, ние неволно опитваме да слезем на това ниво, в което ще се оправдаем за неуспеха с почти същите аргументи, както и страдащият. Може да потънем в неговите страхове, да потънем в неговата статистика, да потънем дори в неговата мнителност към вдъхновените хора, пратени, за да му помагат.
Реално, постепенно може да променим своето поведение. После - може да преориентираме своите ценности, а като имаме тези разместени ценности - дали няма да саботираме истинската си личност?
Всеки от нас е подготвен, че ако близките страдат, ние трябва да сме "плътно до тях". Това клише обаче не винаги помага, а често и вреди. Вярата в нашия близък не би трябвало да включва неговите страхове, агресията породена от тях, доверието към съмнителни извори, отново породена от желание да се следва "тълпата".
Както самите ние искаме да бъдем най-добрата версия на себе си, необходимо е неуморно (понякога адски трудно!) да виждаме пред себе си най-добрата версия на нашия страдащ близък.
Може да обърнем огледалото към него, и да му подскажем, че нещата до голяма степен са в неговите ръце. Тогава вероятно ще се почувстваме (или той ще ни помогне да се почувстваме) донякъде безсърдечни.
Ала Животът заслужава и тези ни жертви. В "Снежната царица" Андерсен разказва за саможертвата на малката Герда, преминала много изпитания, за да върне добротата в сърцето на Кай. Първото, което тя губи, е неговото уважение и любов. Но поради чистотата си и вярата в истинската същност на Кай, тя не се отказва. И побеждава.
Коментари
Публикуване на коментар