ЕДНА ОСОБЕНА ДЕПРЕСИЯ

 

Всъщност прилича на депресия само заради това, че човек е де-пресиран: минал е през тежко изпитание. Но понеже вече е на възраст, се „връща“ в живота след това изпитание като през някакъв сън. Не е лесно отново да събуди любопитството и мечтите си. Чувства се по-скоро оцелял, отколкото вдъхновен. И това трае много дълго. Особено ако изпитанието/заболяването категорично ти е отнело дадени възможности.

А и светът, в който се „завръщаме“ в последните години остро загуби своя облик. Медии, екранчета, игри. Детството дори не е съвсем същото. А дори когато наблюдаваме децата да „вилнеят“ /в най хубавия смисъл/ в игри около блоковете… небето на нашите, а вероятно и на техните мисли, сякаш е помръкнало.

Те се веселят, и се забавляват, защото това е целта на детството в момента. Но бъдещите им  желания да преодоляват, да се справят, ако имат достатъчно амбициозни /пак в хубавия смисъл/ родители, обикновено се простира до това да печелят някакъв вид състезания.

Оттам нататък: България, или чужбина? Професията: призвание или пари? Любовта: вярност и брак, или „бройки за удоволствие“? Обществото не им дава отговори. И не осъжда никой от  изборите. Все му е едно.

Струва ни се, че светът е помръкнал заради „Ковид“, но не е съвсем така. Още преди пандемията се усещаше един задушаващ материализъм. Идеалните намерения, чистите духом желания, посвещения, жертви.. вярната любов която не приема компромис… оставаха все повече в избледняващия сън. И да си чел книги, и да са напълно верни, сегашните не четат. Не само твоите книги. Изобщо книги. А ако гледат филми, там доста бързо и опростено се стига до дразнителя на сладките страсти.

И все пак темата „накъде отиват младите“ не трябва е повод за задълбочаване на депресията. Ако в грижата за тях човек не може да се измъкне, по-добре да не се потапя пък в укори. Всяко поколение има своята рана.

Та, човекът върви през тази своя деперсия-сън и осъзнава, че светът е красив. Долавя, че  възможностите все така са изгарящо прекрасни и много. Спомня си отгласи от младостта. Думи, звуци, случки, аромати. Може би, преосмисля неща, които се случваха с другите, а той не знаеше как да си ги вземе? Когато страдаш понякога на момента се мобилизираш по-лесно да се бориш за Живот, отколкото после - за Бъдеще…

Бъдещето се е скрило някъде. И е лесно да се излъжем, че „вече не мечтаем за бъдеще“. Но когато в някой разумен разговор или притча проблесне Надежда, човекът за секунди отново става „личност на изобилието“. Чувствайки всесилата на една невидима ръка, си казва: “Бих искал!“ Чувствайки, че не му е завинаги отнета възможността да има любов … за миг се усеща отново страшно добър и уверен.

Бъдещето е на смелите, не на мечтателите и на будно сънуващите. Но за да минем по моста към него, се нуждаем от страшно много вяра и посвещение. Понеже мостът над пропастта е невидим.