ЗА БАЩИТЕ: АКТУАЛНО И ТЪЖНО

Колко е лесно вече да имаме дете без семеен съюз? Жената не е зависима от рода си, а вече и от мъжа си. Жената работи, има кола, изкарва достатъчно /поне в развитите страни/ и  социалните помощи в такива държави са щедри. Напрежението да се съобразяваш с друг човек все повече не си струва, според нас. „Той рано или късно ни разочарова“. Затова някои жени направо започват „начисто“. Сами. Или с по-особено ориентирана партньорка.

В момента медиите ни оглушиха от истории за прекрасните, добри, „шарени“ подобия на семейства, в които децата ги ОБИЧАТ и на децата се дават достатъчно ВРЕМЕ, ПАРИ, УСЛОВИЯ. Самотните майки, и то планирано самотните, също се увеличават. Не само в махалите на малцинствата. А и сред обхванатите от мързел млади девойки в държави като Исландия например /1/. Защо изобщо да работиш, като държавата ти плаща добре, ако родиш две-три деца?

Мъжът е търсен като партньор или по-точно като любовник, докато и колкото време издържи взаимното харесване. После се сменя.

В новите условия, обществото не само не осъжда подобно поведение, а пресира и останалите неомъжени жени с „Роди си едно дете, поне да не си сама!“ /От кого, как, не ги интересува въобще./

НО ТУК ЩЕ РАЗКАЖЕМ КАКВО СТАВА С ДЕТЕТО, КОЕТО НЯМА ОБРАЗА НА БАЩАТА В СЪРЦЕТО СИ. Според данни от изследванията на психолози, не толкова живото присъствие на бащата /някога бащите често са загивали на война/, а съзнанието на детето относно бащинското му начало, е определящо за телесното и душевното му здраве.

Когато една майка не обича или не може да уважава бащата на своето дете, виждайки у него прилики или прояви от бащата, често дори несъзнателно дава сигнали на детето си, че неговата „мъжка част“ е лоша. Тя сякаш изрича: „Дотолкова не харесвам тази мъжка част, че ти не си любимото ми дете, ако приличаш на баща си.“ И от любов към майка си и още по-точно заради стремеж да оцелее в тази семейна среда, детето вътрешно все пак се отказва от баща си, а следователно и от мъжкото в себе си!

За израстването на младежите това се отразява пагубно. Според доста изследвания такъв мъж често започва много неща едновременно, има много проекти, но така и не довършва нито един от тях. Или се бои да започне дадено нещо, да бъде активен. Или не може да казва „не“. Не спазва дадената дума. Или постоянно лъже. Често се бои да има собствена гледна точка, съгласява се с другите въпреки своята воля, „огъва се“ пред обстоятелствата. Или обратното - държи се предизвикателно, воюва с околния свят, противопоставя се на другите хора, прави всичко напук или дори се държи противозаконно.

Момичето също придобива чрез баща си базови житейски качества като отговорност, воля, целеустременност, логика, образно мислене, внимание, памет, трудолюбие и т.н.

Край баща си то преживява времето, когато е „любима жена“, обичано както в българската народна песен:

„Кога ме тате носеше, бело ми лице цъфтеше.

Кога ме мама решеше, руса ми коса растеше“.

Ако в живота на едно момиче тия времена са зачеркнати, то няма в себе си модел, в който да застане, да успява и да привлече достойни партньори в живота.

Като цяло хора, които не обичат себе си, не се чувстват красиви, които са склонни към прекалено самоосъждане, и осъждане на други … много пъти се оказват именно тия, чиято майка е осъждала и отхвърляла баща им в тях.

Ще споделя един случай, разказан от психолог:

„… Към мен се обърнаха майка и баба на седем годишно момче. Детето имаше много тежко състояние: освен невероятно неуправляемата агресия имаше истерии, постоянна тревога, проблеми в училище, нощни кошмари, страхове, имаше и силни главоболия и мъчително усещане за втрисане по цялото тяло.

Майката и бащата се бяха развели много отдавна. Детето помнеше баща си най-вече от фотографии. Целият си съзнателен живот то беше живяло с майка си и баба си. Детето беше точно копие на своя баща. Както във външния вид, така и в характера все по-често се проявяваха прилики. Единственото, което момчето беше чувало за баща си, беше това, че неговият родител е невероятно чудовище (майката и бабата не се скъпяха на епитети), а също и това, че за тяхна най-голяма мъка детето много прилича на това чудовище. И пред момчето беше поставена задачата да преодолее „злите“ качества и да стане добър човек. А при приемането пред мен седеше забележително дете, което имаше големи творчески способности, но за живота разсъждаваше така, сякаш е на не по-малко от седемдесет години. Всички заедно се заехме с работа: майката, бабата, момчето и аз. Първото, което направиха жените беше категорично да променят семейната политика.

Майката започна да разказва на сина си за това какви хубави качества има баща му. За нещата, които са били хубави в техните отношения. За това, че й харесва, че синът й прилича на баща си. Че той може да бъде абсолютно същият като своя баща. И най-важното, че синът не носи отговорност за техните партньорски отношения. И независимо от това, че те са разведени като двойка, като родители ще останат за него винаги заедно. А синът може да обича баща си точно толкова, колкото обича майка си. След известно време момчето написа писмо на баща си. Освен това постави фотография на баща си на бюрото си, а друга, по-малка, започна да носи със себе си в училище.

След това в семейството се появиха допълнителни празници: рожденият ден на бащата; денят, в който бащата е предложил брак на майката; когато бащата е спечелил мач. И най-главното, сега, когато майката гледаше сина си тя с гордост казваше: „Колко много приличаш на баща си!“ Когато се състоя поредната ни среща майката сподели, че изобщо не й се е наложило да лъже – бившият съпруг наистина бил многостранна личност. А със сина започнаха да стават изумителни промени: първоначално изчезна агресията, после – страховете и болката; започна да има успехи в училище; изчезнаха злополучните втрисания; детето стана управляемо. И отново се върна към живота. “Не мога да повярвам, наистина ли бащата има такава роля?!”

Да, всеки от нас е продължение и резултат от сливането на два потока на живота: майчиното (и нейния род) и бащиното (и неговия род). Съгласявайки се с това в детето, приемайки неговата съдба такава, каквато му е дадена – ние му даваме шанс да расте. Точно това е родителската благословия за Живота.

За облекчаване живота на детето и пълното му оздравяване е важно не толкова физическото присъствие на родителите в ежедневния му живот, колкото доброто и почтително отношение към тях в собствената му душа. Сякаш родителите никога не са изоставяли детето, а стоят зад гърба му. Стоят като ангели-хранители. И така от първия до последния ден в живота на човека. Не е случайно, че от десетте заповеди само една има обяснение и мотивиране: „Уважавай баща си и майка си, за да живееш на земята дълго и щастливо.“ Именно това знание позволява на човечеството да оцелее, оставяйки духовно и физически здраво. Само тогава, когато сърцето е изпълнено с уважение и благодарност към родителите, най-малкото за безценния дар на живота, може да се върви смело напред.“

На фона на тази съвсем бегло разгледана, а иначе безценна парадигма за ролята на бащата, как ще погледнем на небрежното отношение към мъжа в наши дни като към „донор на репродуктивен материал“?

Заради фантазните образи в главите на мнозина, съществуването /все пак!/ на два пола, ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ за репродукцията, стана тегав проблем, досадна подробност.

На човешкото бебе се гледа едва ли не като на един домашен любимец, който ще ни е сладко да си имаме, и който в най-добрия вариант на развитие, ще се грижи за нас на стари години.

Но човек, който е разрушил вътрешната си конструкция на народ-род-семейство вече е болен. Болестта му непременно ще избие по един или друг начин. Това, впрочем, също е много изгодно за фармацевтичната, за хормоналната индустрия. И дори за пазара на сексуални услуги, предлагащ временно потушаване душевния дискомфорт.

Ние искаме да произведем /защото тази е думата, когато бащата го няма!/ едни болни същества. С болни души. Които ще утешаваме и развличаме, за да не усещат своята липса. Но те ще я имат, и тя ще си личи. Доказано е, че дори едно момче да се занимава с мъжки дейности, мъжки спортове, дори да има наоколо обичащи вуйчо, чичо и батко, ако в съзнанието му бащата е напълно липсващ или обгърнат с укори, то няма да успее да стане стабилен мъж.

След войните цели поколения момчета успяха да се изградят като личности, въпреки бедността, въпреки многото починали и инвалидизирани свои бащи. Въпреки многото сълзи и гняв. Защото бащите ги имаше. А където ги нямаше, имало е истории за бащата. Близките са говорили за него. Като за страдалец или герой. Но той е бил личност. А не донорска банка.

За духовните хора не е трудно да съзрат в този бунт към бащата един по-глобален бунт, който в човечеството отдавна бушува: бунт срещу Бащата. С други думи казано, срещу Твореца и Неговия замисъл за човешкото същество.

Да, болезнено е да осъзнаем законите на мирозданието, които изискват самите ние да се променяме, да се развиваме, а и да прощаваме. По-лесно е да трупаме още и още неограничавани сладки заместители. Но срещу ръжен не се рита. За нас е добре да прозрем навреме кое Естество е създадено да носи мир , щастие и благополучие на децата ни. И да се смирим в посока изграждане на това естество. Вместо напразно да хвърляме пари и усилия в погрешна посока.

/1/ Семейства на Исландия | Реалността и Митовете (realityandmyths.com)