ДА СЪБУДИШ ГЕРОЯ В СЕБЕ СИ!

Когато се замисля за това, почти винаги си спомням една впечатляваща история. Историята за мръсния Фингърс. Тя е част от любима моя книга, която бих препоръчала на младежите, а и не само на тях. Тя се отнася за безкрайната обич на планинците към суровата им родина, и за чист морал, необлечен в деноминация, който води хората към добро през владенията на злото...

Главният герой на книгата, Кент, е в болница, погрешно диагностициран с аневризъм и чакащ всеки ден смъртта си. Вярвайки напълно на лекаря, той поема вината за едно убийство, за да спаси напълно невинния заподозрян. Когато обаче се разбира, че диагнозата е погрешна, героят ни трябва да надделее буквата на правосъдието и също да се спаси. За целта му е нужен Адвокат с главно "А"! В пустошта на северна Канада се намира и такъв гений на правото. Но той отдавна се е превърнал в безразлична лоена топка. Известен е като "Мръсния Фингърс"... За да събуди волята в самия адвокат, младият мъж му разказва една история. Ще споделя с вас това съкровище от моята младост, за да остане в блога за полза на всички, които искат да прочетат тази недълга и красива книга на Джеймс Оливър Кърууд - "Долината на мълчаливите".

".... Нямаше човек по протежението на тези реки толкова умен, толкова доволен от себе си, че да не е готов да даде всичко, за да притежава многото неща, които се криеха в ума на Мръсния Фингърс. Никой не би прозрял как работи този ум, като видеше Мръсния Фингърс на верандата пред неговата Добра стара кралица Бес. Това не беше мъж, а грамадна мека буца, грамада от увиснали меса. Седнал в своето лъснало от употреба дървено кресло, той беше почти безформен. Имаше огромна глава, косата му беше неподстригана и рядка, лицето гладко като на пеленаче, дебелобузесто като на херувим и безизразно като ябълка. Ръцете му винаги лежаха скръстени на корема, размерите на който се подчертаваха още повече от грамадната верижка, направена от ковани късове самородно клондайкско злато, и палецът и показалецът на Мръсния Фингърс винаги въртяха тази верижка. Как беше получил името Мръсния Фингърс, като се казваше всъщност Алегзандър Топет Фингърс, никой не можеше определено да обясни, ако изключим това, че винаги бе изглеждал несресан и неумит.

Каквото и да беше качеството на двеста четиридесет и няколкото фунта живо месо в тялото на Мръсния Фингърс, това, което караше хората да изпитват своеобразно страхопочитание пред него, беше качеството на мозъка му. Защото Мръсния Фингърс бе адвокат, адвокат на пустошта, съдия на горите, юридически стратег на пъртината, на реката, на безкрайните лесове.

Скътани в неговия мозък бяха всичките норми на правото на справедливостта и обичайното право на обширния Север. За тези свои знания беше се върнал двеста години назад. Мръсния Фингърс знаеше, че закон не умира от старост, че трябва да бъде осъден на смърт с друг закон, и от плесенясалото минало бе изровил всички хитрини и уловки на занаята. Нямаше сборници от закони. Неговата библиотека бе в главата му, а фактическите данни — подредени в безбройни купчини ситно изписани, покрити с прах листа в колибата. Той не излизаше пред съда, както другите адвокати и в Едмънтън имаше юристи, които го благославяха за това."

А ето и вдъхновяващата история: 

"...— Не е било винаги така, нали, Фингърс? — рече той, като се понаведе напред и заговори неочаквано сериозно, с нисък глас Било е време преди двадесет години, когато не си пуфтял след изкачване по стръмнина. За двадесет години много нещо се променя … понякога.

— Да, понякога — съгласи се Фингърс с хриптящ шепот.

— Преди, двадесет години ти си бил … боец.

На Кент му се стори, че за няколкото секунди, последвали тези думи, очите на Мръсния Фингърс добиха по-тъмен цвят.

— Боец — поатори той. — Повечето мъже бяха бойци в ония дни на златната треска, нали, Фингърс? Чувал съм при моите скитания безброй стари истории за тях и някои са ме карали да се вълнувам. Не ги е било страх да умрат. И повечето са били доста благородни, когато се е стигало до разкриване на картите. Ти си бил един от тях, Фингърс. Чух историята една зима далече на север. Не съм я разказвал, понеже схващах донякъде, че не ти се ще хората да я знаят, иначе би я разправял сам. Затова исках да дойдеш да ме видиш, Фингърс. Ти знаеш положението. Мене ме чака или въжето, или затворът. Естествено човек ще потърси помощ между тези, които са му били приятели. Но, аз не, с изключение на отец Лейон. Само приятелство няма да ме спаси, нито пък такова приятелство, каквото съществува сега. За това изпратих да те повикат теб. Не мисли, че се ровя в тайни, които са свети за теб, Фингърс. Бог да ми е свидетел, че нямам такива намерения. Но, трябва да ти разправя за нещо, което се е случило много отдавна, и едва тогава ще можеш да разбереш. Ти не си забравил … ти никога не ще забравиш … Бен Татман?

Когато Кент изговори това име — име, което Мръсния Фингърс не беше чул ничия освен собствената му уста да изговаря на глас от близо четвърт век, някаква странна и могъща сила сякаш завладя изведнъж огромното и отпуснато тяло на горския съдия. Тя премина през него като електрически ток, накара го да се екове, втвърди в мускули онова, което бе изглеждало като тлъстини, изопна ръцете му и те бавно се свиха в юмруци. Той спря да хрипти и гласът, който отговори на Кент, беше глас на друг човек:

— Ти си чул … за … Бен Татман?

— Да. Чух го далече в областта Поркюпайн. Казват, че се е случило преди двайсет или повече години. Тоя Татман, така ми казаха, бил млад мъж, без всякакъв опит, от Сан Франциско — банков чиновник, мисля, който дошъл в страната на златото и довел и жена си. Двамата били много безстрашни и се говорело, че всеки от тях обожавал пръстта, по която стъпвал другият и младата жена настояла да сподели приключението с мъжа си. Разбира се, нито единият, нито другият имали представа какво ги чака. После дошла тая гибелна зима в Загубения град. Ти знаеш по-добре от мен какви са били законите в ония дни, Фингърс. Подвозът на храна секнал. Снегът навалял рано, термометърът не се качил по-високо от четирийсет и пет градуса под нулата цели три месеца и в Загубения град вилнеели глад и смърт. Тогава можело да излезеш и да убиеш човек и навярно да се отървеш, Фингърс.

Но, откраднел ли някой кора хляб или едно-единствено зърно боб, извеждали го на края на стана и му казвали да се маха! А, това значело сигурна смърт — смърт от глад и студ, по-ужасна от застрелване или обесване и затова такова било наказанието за кражба. Татман не бил крадец. Това, че виждал младата си жена да умира бавно от глад и ужасът му при мисълта, че може тя да падне жертва на скорбута, както падали други, го накарало да открадне. В глуха среднощ той се вмъкнал в една хижа и откраднал две консервени кутии боб и тенджера с картофи, по-скъпоценни от хилядократното им тегло в злато. И го хванали. Разбира се, той имал жена. Но, това станало в дните, когато една жена, колкото и хубава да била, не могла да спаси никой мъж. Завели го на края на стана, дали му торбата и пушката, но не му дали никаква храна. А, младата жена, облечена и обута, била до него, понеже била решила да умре заедно с мъжа си. Заради нея Татман лъгал до последната минута и твърдял, че е невинен. Обаче бобът и картофите били намерени в неговата хижа и това било достатъчно доказателство. И тогава, тъкмо когато двамата се готвели да потеглят във виелицата, което значело смърт след няколко часа …

Кент се изправи, отиде при прозорчето и остана там, загледан навън.

— Фингърс, от време на време на света се ражда по някой свръхчовек. И там, в тази тълпа измъчени от глад и ожесточени хора, имало един свръхчовек. И в тоя миг той излязъл напред и високо заявил, че Татман е невинен, а виновен бил той. Без страх направил удивително самопризнание. Бил откраднал боба и картофите и ги оставил незабелязано в хижата на Татманови, когато те спели. Защо? Защото искал да спаси жената от глад! Да, той излъгал, Фингърс. Излъгал, понеже обичал жената, която принадлежала на друг мъж. Излъгал, защото в гърдите му биело сърце, по-предано от което бог не е създал. Излъгал! И лъжата му била прекрасно нещо. Той се впуснал във виелицата, крепен от любов, която била по-голяма от страха му пред смъртта и в стана никога вече не чули за него. Татман и жена му се върнали в хижата си и останали живи Фингърс … Кент се обърна неочаквано, застанал до прозореца. — Фингърс!

А, Фингърс, приличен на сфинкс, седеше и не сваляше очи от Кент.

— Ти си бил тоя човек — продължи Кент, като се приближи до него. Ти си излъгал, защото си обичал една жена и си тръгнал срещу смъртта заради тая жена. Мъжете от Загубения град не са го знаели, Фингърс. Съпругът не е знаел. А, на младата жена, на тая млада съпруга, която си обожавал тайно, и на ум не й е идвало подобно нещо! Но, това е била самата истина и ти го знаеш дълбоко в душата си. Ти превъзмогна тежкия път. Остана жив! И всичките тия години тука, на верандата си, ти мечтаеш за една жена, за момичето, заради което си бил готов да умреш толкова отдавна. Прав ли съм, Фингърс? И ако съм прав, ще позволиш ли да ти стисна ръка?

Бавно Фингърс се беше надигнал от стола си. Очите му не бяха вече мътни и безучастни — в тях пламтеше огън, който Кент бе запалил отново след много години. И той протегна ръка и стисна ръката на Кент, все още втренчен в него, сякаш виждаше пред себе си нещо възкръснало от смъртта."

Разбира се, краят за Кент е добър. Но битката и за него, и за любимата му вярна Марет тепърва става епична. Докато истинският убиец не е разкрит и мирът се възцарява в дома им пред очите на благосклонните древни мегалити, наричани "Мълчаливите".