В КАКВО Е НЕУСТОИМОСТТА НА ЛЮБОВНИЦАТА?

Разбира се, може да кажете че повод за статията е поредният роман на Агата Кристи, където се мотаят около 3-4 любовници, за да не е ясно от самото начало кой е убиецът. Да, поводът е такъв, но прозрението е за нещо съвем друго. И докато още в съвременния свят не сме забравили думата "любовница" (изтляваща паралелно с отживялата според някои законодателства дума "съпруга") нека безпристрастно да я разгледаме извън контекста на изневярата.

Както утвърждават авторките на любовни романи, та дори и Агата Кристи, любовницата е предполагаема необходимост на семейния мъж, за да го "разтовари" от грижите или да го увери в качествата му. 

Би трябвало мъжът на място "да няма нужда от такива неща" и "да се справи без тях". Но авторките на романи поне от столетие вече не казват: а КАК да се справи? 

Как да се справи мъжът (и в по-широк план, мъжкото, побеждаващо начало у нас) с това, че някой го критикува, че не му вярва, или отчаяно му виси на врата, как да се справи с това, че отново в нещо "не е успял", и че се чувства отвратително? Къде да бъде обичан, приет и ценен без оглед на тия реалности? 

Тук народът е дал доста добра дума на нуждата, която попълва мимолетната или неангажирана жена: Любов. Къде един мъж може да намери любов, когато в даден етап от живота той получава само изисквания, несгоди, отговорности, а и възрастови болежки? За държавата е необходим данъкоплатец, за политиците е необходим гласоподавател, за болниците е необходим пациент - но чак пък любов. 

Пропуснах да кажа, че за козметичната и модната индустрия той обикновено е "хей, чичо, пази се да минат младите". От екраните ни гледат някакви "напомпани батки", брадати или мускулести, за които всичко сякаш е позволено, и целта им е безкрайното удоволствие. 

Всъщност мъжът, на който се крепи обществото, е унижен от самото това общество и свит до размерите на точка. А нали реално никой няма "идеална и нетрепваща от грижи съпруга", никой няма идеално послушни трудолюбиви деца, никой няма съвършен началник, който постоянно да му сгрява сърцето със насърчения.

Така че проблемът на мъжа се оказва най-вече в това, че под товара на грижите той не разбира, че е "човек в разцвета на силата си", който е украсен и с опит, и с разум, и с това че му пука, и с това, че се ядосва, че не иска нещата в света да текат по погрешния начин. 

Мястото където мъжът, и където нашето воюващо естество да намери подкрепа и да намери любов, признание и надежда (не казвам "утеха", защото надеждата е и повече!) обаче не е на този свят. 

То наистина е сред хора, които имат добра кауза и променят този свят, но краката на тия хора не са стъпили в земното одобрение, награди, успех. Умовете на тези хора не са обвързани с медийните обяснения на нещата. Те надничат през вековете, вглеждат се в свещената история, и търсят да придобият мъдрост и великодушие. 

Обратно на разбирането "като получа добро, ще стана великодушен към близките", всъщност самото великодушие (разширяване на душата) прави мъжа способен да побеждава, и да намира утеха. Великодушието много често е мъжка черта. А когато сърцето ти е широко, разни движения вътре, нечие падане и препъване не могат да те ударят - ти си дал място на близките ти и да се спънат, и да се изтупат, и да се изправят. Застанал си в позицията на цар, макар и невидим - за да гледаш на по-глобалното бъдеще.   

Някой сигурно ме чака - а кога ще поговорим за любовницата? Ами вече не говорим за нея. Тя си отиде, оставяйки името на нашата нужда, която криво се задоволява чрез такива жени. Когато човек намери Извора, спира да пие горчива вода. 

С това ще отворя вратата на разговорите и коментарите, защото зная, че далеч не съм казала всичко.