ДЖЕЙН ЕЪР И ТЪМНИЯТ ОБЛАК НАД ЕВРОПА

Имах повод и случай да препрочета една любима книга, за която не подозирах че съществува, когато я прочетох на 18 години - възрастта и на героинята й. Тази книга, сигурно станала досадна на английските средношколци, защото им е в задължителния материал, за мен е свободна от всякакви литературни мнения и класификации, освен от моите собствени.

Странно, запитах се защо съм харесала тази книга, и защо харесвам филми за „времената с дълги рокли“. Отговорът ме изненада. Защото да носиш ония дълги рокли и ония сложни облекла е било трудно. Да постъпваш достойно, примерно да яздиш, да вършиш работа и да се грижиш за гости в ония облекла е било също много трудно и е искало определено каляване на духа. Няма за сравнение да  отварям темата за жената по удобен анцуг с ластик, защото ще изпусна мисълта си. Вдъхновяващи са времената, когато да бъдеш жена е било героизъм. Макар никак да не съм сигурна, че щях да оцелея в тях.

Самата авторка на Джейн Еър умира от тежка бременност. Двете й сестри, също прекрасни писателки, умират млади от туберкулоза. С две думи – да създадеш нещо в онова време си е било шанс, а да живееш по-дълго – абсолютен дар. Затова не са си губели времето в празни приказки. Поне сестрите Бронте и техните героини. (Явно, както си личи и от романите им, е имало и тогава достатъчно „булевардна литература“ за дамите с по-леки вкусове.)

Филм за Джейн Еър, колкото и да я екранизират, досега не може да покаже това, което героинята си е мислила и причините, по които го е решавала. Това е книга за решенията. А любовта е показана точно толкова, колкото героинята смята, че е работа на останалия свят. Детайлите не са „хитро са оставени на въображението“, а дори напротив: Останалото от преживяванията е в правото на семейството само да си го реши и преживее.

Джейн Еър не мрънка за своята тежка съдба, но и не й се покорява без разсъждение. Колко е било важно в ония времена упованието на Бог и провидението... Всичките социални услуги още не са били формирани и основани. Гласност за домашно насилие – никаква. Слугите с векове са били неми свидетели на неща, които не трябва да се търпят.

Затова мечтата на главната героиня – да има свое училище, на което да е директорка, за мен не показва „ограничения размах на женските възможности по онова време“, а по-скоро дялът в поправяне на несправедливост, от която героинята е страдала доста години в потресаващо по своята мизерия „обществено заведение“ /пансионът на Лоуд/. 

В книгата се въздига идеята за истинско благочестие - по Христовия пример да се грижим за болните, бедните и сабите. Сега, ще отречем ли откъде идват основите на европейските социални закони, и на градските комитети за надзор на всяка благотворителност? Още тогава те са били факт.

Между другото авторката не ни разкрива Джей Еър като "талантлива млада педагожка". Това, което е водещо –„английската скромност“, практичност и въздържаност, според опита на самата Джейн Еър изгражда добри и силни срещу несгодите личности. 

Тя опитва да предаде това на единствената си ученичка, и в книгата ясно е казано, че мислите й далеч не са били всецяло посветени на детето. Тя не отива в разлигавяне и безумно влюбване в „нещастното сираче“. Самата много емоционална, Джейн по-скоро се учи да владее страстите си, да дава място на търпението и състраданието към тази възпитаничка, колкото и да не е очарована от всичките й лични качества.

Без още да зная навремето, че по времето на Шарлот Бронте е било предизвикателство не само да пишеш такава книга, ами и да я издадеш под женско име, усещах колко красота и свобода се крие в идеите, споделени в нея. Ако обаче върху такива идеи после са поникнали крайните форми на феминизъм, явно са подминали целта и благодатта на първоначалния замисъл.

В ония времена медицината и технологиите са били слабо развити. Англия е била климатично сурова страна. Едно пътуване от град до друг е траяло по два-три дена, в студ и влага обикновено. Хората са полагали неимоверни усилия да се стоплят и да не се разболеят. За това да се изгради Характер и да не се поемат неоправдани рискове е било основната грижа на жените. А мъжете са имали от какво да ги закрилят, и са го правили. 

Жените не са търсили да се правят на мъже. В книгата се защитават по-скоро правата на слугите и на всяка труженичка да бъдат зачитани като божии създания. В многото философстване доста от "образованите" благородници са губели Истината и са оправдавали какви ли не злини. Доброто никога не е живеело на комфортно и лесно място – нито по времето на Джейн Еър, нито сега.

Героинята е изкушена да се омъжи за красивия проповедник мистър Рийвс, който смята да извърши мисионерски подвизи в Индия. Но той не я обича, съответно тя не вижда защо да се поддава на красотата му, ако само ще бъде използвана като „инструмент“. При това тя вече знае какво е да бъде обичана. Затова намира сили да се съпротиви на това, което умелият по йезуитски младеж й представя като „Божия воля от последна инстанция“. Не може да обори нищо от думите му. Но може да обори мотивите.

Така че Джейн Еър се бори без да има познанията и образованието на други край нея, като посочва мотивите на сърцата им. И там не могат да й противостоят. И не иска да приеме компромиси – съвсем присъщо за младостта. Не иска да приеме компромис като позволи на любимия човек /мистър Рочестър/ да иронизира и „поставя на мястото им чрез лека измама“ дори странични от нея личности. Тя не понася недоразвити в него добри качества да се пързалят по инерцията на лоши привички, които е усвоил и ползва удачно. Тя през цялото време няма нищо освен Бога и съвестта си, и при все това винаги въстава за „всичко или нищо“ в своя любовен съюз. /Чак накрая става наследничка на състояние, но целта на това изпитание - богатството - също е интересна... да не преразказвам всичко./ 

Има и мотиви, с които героите мъже дори не подозират, че могат да оскърбят жената като равно същество. В желанието да я даряват, или в желанието да впрегнат силите й, те не винаги съобразяват как това се усеща от другата страна. Но всичко правено „по инерция“ и „защото жените по принцип така обичат“ среща силен отпор. В това или много съм приличала на Джейн Еър още тогава, или сме си предали качества, но и сега се чувствам подобно.

От друга страна няма краен феминизъм. Напротив, това в което жената постига огромни висоти на смелостта отдаването и любовта е именно когато Служи на любимия, вярвайки не в съвършенството му, а в йерархията, и добронамереността на мотивите му. Тя служи няколко пъти на ръба на ужаса, страха и смъртта. Без да обсъжда. Без да коментира. Нещо и от това сърцето ми е разпознавало и пазило години след книгата. Това са моменти на мистично щастие, трудно разбираеми ако не си жена, която харесва да е жена! Която харесва своето невероятно естество, даващо, помагащо, спасяващо. 

Хубаво в книгата е, че има търсене на прошка дори към потресаващо несправедливи личности /особено роднини/. И както самата героиня практично разказва – търси тази прошка заради себе си. Защото чувства как необузданият гняв я пълни с нечист огън и после я прави пепелище.

Джейн Еър не може добре да сиври, ала умее добре да рисува. Без да е усъвършенствала или продължила образованието си като някоя от дъщерите на Толстой. Но това, което я характеризира, и е от значение за любимия й, е че докато е русувала страховитите си картини, тя е била щастлива. Потопена в онзи свят на рисунката. И че когато не са се получили според представата й, е била недоволна. Защото не е упоена от това да се докаже, а от идеята. Това са за мен красиви моменти. И много рядко съм чела такива в книга.

Ако се нахвърля срещу съвременната масова проза, която съм чела (а ме сърбят ръцете да го направя) - такива дълбоки и интуитивни описания на нещата в съвременна проза много рядко съм срещала... Много се държи на натуралистичните и опростени писания, за да е сигурно че някой ще купи и тази, и онази, и Н-тата книга от дадена поредица. Инфлацията на писмения труд е унищожителна. Унищожителна за качествения такъв, защото как да го намериш в „морето от неща“? А е и плашещо кой би решил да го напише? Хората се възпитават от книгите, които са чели, а когато едно поколение е възпитано от телевизията и Интернет, не зная какво да очаквам.

Както дълбоката приказка за Малката русалка на Андерсен /и за нея съм писала/ стана веселата Ариел, която не преживява избори на живот и смърт... така и „Джейн Еър“ и куп подобни книги все повече ще се превръщат в шарен декор на филми, недокосващи посланието на авторите си.

Ако някой е имал търпението да изчете всичко дотук, и чака „кога ще стигна до тъмния облак над Европа“ … може би той личи в това, че спешно имам нужда да преговарям подобни книги. Където думите Чест, Истина, Достойнство, Себевласт или Воля, са изпълнени с туптящ живот. Където са били поставени основите на това, което сега наричаме „Християнска социална Европа“ и тия основи са били съзнателно защитавани.