ОТКЪСНАТ ОТ ЗЕМЯТА

Един гражданин наследил хубава градина на 300 км от своя град. Било ранна есен. Той застанал сред плодородното място, където изобилствало от зеленчуци, плодни дървета и красиви есенни цветя. 

- Когато сме най-зле, така да сме, Господи! - казал той и вдигнал наздравица с комшиите си.

Следващата година по същото време посетил градината и видял, че там растяли само тръни, сред които едва надничали хризантемите. Но дърветата имали плод, понеже лятото било валяло.

- Е, и така не е зле, Господи - казал човекът, обрал дърветата и вдигнал наздравица с комшиите.

Следващата година като посетил нивата, видял че и дърветата били изсъхнали, а какво е било сято - едва се познавало от килим суха трева. 

-Е, защо си ме изоставил, Господи? - попитал човекът. - Не стига друго, а и от работата в града ме изгониха. Сега като не мога да разчитам на тази нива, какво да правя?

Ядосал се много и легнал да мре от инат. Той бил свикнал животът да му дава, и "такъв живот", в който има предизвикателства, не му харесвал.

Чули комшиите, че някой пъшка сред тръните, и като погледнали, и като разпитали, започнали да му се смеят. 

- Човече, работи си нивата, ще ти помогнем, нима се е чуло и видяло здрав човек да загине така?

Гражданинът обаче бил от "голямото доброутро" - как така някакви селяни ще му казват. Продължил да лежи и да се сърди на Господа. 

Тогава през нощта сънувал сън:

- Това че "наследството ти падна като от небето", не значи че ще пращам ангелите да орат и жънат, човеко. Силата е в твоите ръце и в твоето сърце. 

- Не пък, Господи. Аз такъв живот не искам. Ще мра.. - не се отказвал от огорчението си човекът. 

Не знам дали сте опитвали, но огорчението всъщност е едно от най-сладките преживявания. Опиваш се от тъгата си, от това колко всички наоколо са лоши и виновни, а ти се чувстваш невинен като младенец. Обаче тази сладка инжекция ни я бие дяволът. Това Господ го знаел, ама гражданинът - не. 

Оттеглил се Господ, защото това било най-добро за гражданина. Студът и влагата от земята за два дни пронизали тялото му и то се разболяло. Човекът вече и да иска не можел да стане, сковал се, а гласът му прегракнал - не можел да извика съседите. Те пък и не подозирали че той може да е толкова инат, та още да лежи в тревата. 

Тогава чул две червейчета да си говорят: 

- Още няколко дни и тялото му ще бъде наше. Лошото е, че душата му няма да намери покой. А всичките човеци това си въобразяват.

- Да, те не знаят, че душата ще жъне каквото е сяла. Ако е сяла инат и неблагодарност, ще иде в места пусти, пред които това лежане в тревата на студа ще му се види самият рай. 

Е чак тогава човекът се уплашил. И понеже нямал глас, започнал с душата си да вика към Бога. 

А както знаем, за Него това е достатъчно. Едно куче (ще кажете, защо ли не ангел с крилца?) надушило помръзналия човек и започнало силно да лае, та събрало околността. Спасили го съседите, стоплили го, утешили го и му дали кураж. Само след една година нашият гражданин вече бил щастлив селянин. Продал жилището и си купил къща, като грижливо работел и нивата под съвета на новите си приятели.