САМОТАТА С ДВЕ "С"

С какво се лекува самотата? С присъствието на който и да е човек винаги близо до нас? Или с присъствието на добър човек във важните моменти? 

"Виновни" ли сме за самотата си? Понякога или винаги?

Ако обичаме нещата да стават по нашему, ако обичаме в доста голяма част от деня никой да не ни пречи, дали вече сме изградени самотници?

Много въпроси, отговорите на които водят в твърде различни посоки...

 

Общото обаче е едно. Авторът не се оплаква от творческата си самота. Нито отшелникът се жалва, когато е намерил идилия.

Страдаме от самотата, която не ни е удобна, която ни трови, която ни слага етикет пред хората /в България/, или не ни слага етикет, защото никой не се интересува дали сме сами /в чужбина/...

Самотата, която не ни устройва. Тя е тази, за която говорим и днес. 

За да тръгна по една по-непозната пътека, ще поговоря за Самотата и за Статистиката. 

По статистика, след втората световна война на 1000 жени се падали 641 мъже. Както е ясно, някои се събрали, и по-често сами оставали жените, отколкото мъжете. В такива ситуации човек се озлобява на нещо извън себе си, на войната например. Но и на ситуацията. Казва си - моят единствен живот е погубен, моите шансове са много по-малки, заради тия зли времена, и аз не мога да надвия статистиката. Мислейки си така, у някои жени вероятно са се проявили постъпки на отчаяние или подлост. Други жени пък са правели най-доброто и най-човечното в определена ситуация, и независимо дали са се омъжили, дали са родили и осиновили деца - са почувствали в душата си топлотата и смисъла от живота. 

Днес няма война, и цифрите сигурно са по-благоприятни. Но реално всички ние имаме своя лична статистика. Статистиката за нашето обкръжение от познати обикновено е доста категорична. Освен това с времето човек поумнява и започва да вижда кои ходове не си струват. Никой не ни спира, просто ние самите няма да ги направим, защото знаем какво ще получим. Така вероятността в статистиката според нас тръгва към нула...

Освен това ние постоянно виждаме живата Статистика и на другите Самотници, които не намират сродна душа. И си казваме с двойно "с": Сложно е. 

Като цяло, ако и да говорим най-общо за самота, ние обикновено имаме частна идея каква ще е нашата Несамота. С този, с тази, с тези, точно по определен начин.  Нека си го кажем с ръка на сърцето - обикновено не ни харесва, когато ни се предлагат други опции за несамота, грижа и смисъл.

Дали тук ще започна да чета морал, че трябва да сме благодарни и на малкото, и на различното? Ами не, няма да чета морал. 

Вероятно никой не може да получи удоволствие от своята несамота, ако сам не си я оцени. И два часа на ден да има пълноценно общуване, той може да го обезцени и да го нарече "нищо". 

Казано накратко, човек може да изгуби радост, вкус и житейска посока дори и в семейството си... а може да ги има и докато разговаря или се грижи пряко за друг само по няколко часа. 

Според мен борбата със самотата не трябва да я приравняване на търсене на семейство, защото се получава предварително изместване целта на семейството. "Да не си сам" е основа, на която са стъпвали някои успешни, но и доста трагично неуспешни бракове. /Вероятно когато са успешни, хората или по чудо са се обикнали после, или пък са били подготвени за достатъчно компромиси и търпеливост./

Интересна е и темата за Несамотата като общуване, тоест вземане и отдаване... Но в общуването има специфична особеност, тя е в думата "общо". Кое е общо в общуването? Кое е споделено и нито е само мое, нито е само твое? Интересен въпрос, с който ще оставя отворена тази тема.