ТЕЖКАТА БОЛЕСТ, НАРЕЧЕНА НЕВЕРИЕ

Искам да поговоря за неверието в един по-общ план. Не като вяра в конкретно божество, което ще чуе или помогне, а като вяра, че "има смисъл", че "ще надделеем", че "ще открием начина"... Житейската сила, житейската вяра, която е вдигала цели народи и отделни семейства след времена на неправда и на война, започва да поизчезва от телата и от душите ни.

Ако оставим настрана мрънкането как някой ни е виновен /защото, нима преди векове виновни е нямало?/ много е ценно да разберем откъде предците ни са подновявали силата си, волята си, радостта си. Ето, дори мъжките ни носии в много случаи съдържат образите и заклинанието на цветята, изникващи през пролетта. Даже на шапките се е слагало цвете, здравец, или ако предстои дълъг път - бодрият кукуряк. Когато и да погледнем цвете, то е образ на нашата надежда. Но дали разбираме колко силно съзерцаваните наяве и наум образи ни влияят, и дори сътворяват нашия живот и нашето битие?

Тежка и коварна болест е неверието, което ни променя сякаш някой ни е сменил душата. Неверието бързонбързо опустошава, ако и наглед да вършим същите неща, да говорим същите думи на хората... искрата ни я няма, и даже понякога започваме да се чувстваме безсърдечни. Всъщност, за да даваме, ние винаги трябва и да приемаме. Ако не приемаме надежда, как да я дадем на хората?

Ако не приемаме, че сме обичани и за нас има Всевиждаща грижа, сърцето ни дълбоко отвътре плаче, и плаче непрестанно. Откъде да намерим усмивка за хората, доброта? А и имаме ли вече вяра, че добрата ни дума ще надделее в нещо?

Приемайки неверието, ние всъщност приемаме, че и добрата дума много не означава, че обичта е временно чувство, че приятелството е докато има удобство...

Напълно е възможно свестен човек изцяло да се отрови от неверие. Да се отрови така, че и близките му да не могат да го познаят. Тия, на които с години е бил радост, утеха, да виждат как вече страни и се изолира, без наглед да се е случило нищо травмиращо между тях... А ако се смята за добър, това може да бъде и пречка. Защото по добрите хора никой не "вика", не ги заплашва и наказание. Състрадателното ни стъпване на пръсти наоколо обаче едва ли ще ги избави...

Цар Соломон в мъдрите си притчи има такова изречение: "Веселото сърце е благотворно лекарство, а унилият дух изсушава костите."

Това не е просто древна поезия. Костите са нашата конструкция, при сухи кости се възпрепятства нашето движение. Унилият човек не е способен на развитие, то му причинява болка. Друг близък в определени отношения може да е по-зле от обезсърчения, с повече загуби и болести, но той да му бъде извора и двигателя ... защото жизнената ни сила е тайна, която не се дефинира с "имането".

Ако от старинните притчи погледнем на съвременния английски, дуата за "унил" там се означава като "feel low" - "чувствам се долу".

Ако си спомним традиционните български приказки, там юнакът нерядко трябва да победи змей, дявол, вампир в долната и по-долната земя, за да реши проблема си на земята, в която живее. Затова трябва да вярваме в долните си земи и да слизаме в тях. Да намираме истинските имена на нещата, които ни мъчат, и да ги изолираме ясно.

Защото, в света текат изобилни потоци от Милост. Дори да не вярваме в Бога, ние не може да не ги видим. Не може една тиха сълза да не потече в нас: "А може ли ТАКАВА милост и за мен?"

Естественият отговор винаги е: "Да, може!" Само да я повярваме. Да живеем всеки нов ден с отворени очи към нея, и тя ще дойде. Най-вероятно не откъм новините. Откъм човеците ще дойде. Защото някои хора са ангели. Пратеници да променят живота ни. Дано само не ги пропуснем.