КРАЯТ НА ГОСТОПРИЕМСТВОТО?

Наскоро се заговорих сърдечно с моя позната, тя съжаляваше че дори в по-малките села хората вече не се търсят, не си гостуват, не си споделят както преди. Всички са си построили големи високи стени, и се разминават едва поздравявайки...

Дойде ли краят на гостоприемството?
Нали сега имаме повече неща, които да сложим на масата. Вярно, че апартаментите в големия град са по-малки; но можем да поканим приятелите си на няколко пъти. Въпреки това ние предпочитаме да останем в компанията на телевизора. А още по-интересно е за нас да прескачаме от профил на профил във фейсбук...

Когато много ни се прияде домашна храна, отиваме в някоя къща за гости, където за ден или два ще ни поглезят като "при баба".

Но далеч не е само вкусното хапване. Гостоприемството значи да приемаш много пъти едни и същи хора, години наред... и така твоето приятелство и близост с тях се заздравява.

А ние гледаме "Черешката на тортата" и понякога съпреживяваме на участниците, които са открили наглед интересна компания. Понякога се стига до трогателни моменти, дори може да се разплачем.
За съжаление след края на шоуто тези хора няма да бъдат толкова близки.

И казваме "вече хората са станали студени откъм приятелство" само защото ние самите не сме се погрижили да поддържаме такова приятелство.

То може да се случва и извън дома - да ходим в почивните дни някъде заедно, да споделяме непретенциозните сандвичи, да споделяме вижданията си за живота ... да ценим хубавото в другия човек, като разбираме че и той си има болки и недостатъци.

А дали има други начини чрез които да преживеем тази близост ако не можем да поддържаме често нашето приятелство на живо?

Разбира се! Ние имаме телефон и компютър именно затова - за да можем да говорим, да се вижаме, и да сме заедно от разстояние.

Очевидно в момента и
коронавирусът ни принуждава да променяме своя начин на живот.

Защо толкова много ни липсва вечер да гледаме телевизия или Фейсбук? Щом ако тези два часа са ни свободни, ние можем да сготвим, да поканим гости или да се разходим.

Може би въдицата, на която се хващаме най-често е тази: "Ами ако изтърва някоя важна информация?"

За съжаление днес Информацията ни се струва по-важна от приятелите! Може да изтървем нещо за тяхната мъка, любов или за болестите, обаче не искаме да изтървем информация, която най-често изобщо не е пълна.

Имаме много повече неща отколкото нашите баби и дядовци. Днес се придвижваме много по-бързо и лесно; може да потърсим по интернет лечение, рецепта или името на този който ни трябва; може да се предпазим от много лоши неща и въпреки това доверието у нас е по-малко, отколкото те са го имали.

 Те са вярвали на добрите хора, които ще срещнат по пътя, които ще им покажат посоката или ще ги приемат в дома си, ако стане буря и не могат да продължат. Те са вярвали един на друг повече, отколкото на непознатите физиономии в интернет ...и тяхното  доверие обикновено се оправдавало, а нашето доверие постоянно бива предавано от нашите фалшиви "приятели във Фейсбук"; от разни обществени личности...

Ето последния въпрос,който бих искала да задам: Кого каним на гости в душата си? Кого приема нашата душа като свой като мил, като близък?

Отговора оставям на всеки от нас...