ИДВАЩАТА ЛЮБОВ

Вече има любов – „полуфабрикат“. „Сготвят“ ни я ежедневно сериалите или комерсиалните книги. Особено в книгите тя почти винаги стои като кръпка без отношение към сюжета. (Най-често бързо се стига до секс, иначе защо сме дали двайсет лева за книгата…)

 

Явно съвременният човек е приучаван сетивата му да получават поне веднъж дневно подобна „сцена“. Уви, нашето усещане все повече е, че любовта е „гарнитурата“ към сюжета, тя е само релаксът, сладкият бонбон за награда на героя или даже мимолетна утеха.

А някога, и не толкова отдавна, за любовта са се борили цял живот. И цели книги са били посветени на това - да се пребориш, да се развиеш, да избавиш и да съхраниш.

Днес накратко ще очертая образа на една любов, за която в книгите рядко пишат. Бих я нарекла „Идващата“. Тези, още неосквернената от нашите грешки. Градината с невиждани цветя … все още без болест и червей.

Често ние не просто повтаряме стари грешки и в новите „връзки“, ами и не очакваме нищо ново поради гордостта, че всичко вече ни е ясно. (Така де, това което лично не сме преживяли, са ни го разказали приятелите, филмите, и високоумните книги „по темата“.)

Уви, обикновено умората от живота, липсата на „охота“ за действие, дори депресията идват всъщност не от преживените загуби, нещастия и обиди, а от липсата на Надежда. Дори и пребитият човек има сили да върви по избавителния път. Даже ще тича, ако има Надежда. Често така е било след войната. Неподозирана енергия се отключва в хората да се надяват, да се женят повторно, да осиновяват ничиите деца, и да си помагат. „Виновна е войната. Не ние!“ – така са си мислили, и упорито са се борили за живота.

Днес мислим, че виновни сме ние. Или че светът е оголял откъм обич. Или, най-често, и двете. Тогава опитваме да я откраднем, да я купим, или най-често: да се упоим, за да не усещаме липсата й…

Има една много красива песен на древните. „Коя е тая, която възлиза от пустинята като стълпове дим? Накадена със смирна и ливан, с всякакви благоуханни прахове от търговеца. Красива като луната, чиста като слънцето, страшна като войска със Знамена.“

 

Тук няма да коментирам „коя е тя“. Тия притчи са толкова древни и толкова многопластови, че както и да потърсим, ще извадим скъпоценен камък. От пустинята на нашето изпитание може да излезе такава възможност, че дъхът ни да спре. Но ако „тя“ дойде чиста и пречиста, славна като царица, ние готови ли сме за застанем под знамената й?

Защото тя винаги е по-горна стъпка на развитие от това, което сме, което можем и знаем в момента. Тя е отговорът в пустинята, където чистосърдечно сме се почувствали без подкрепа и самочувствие. Тя идва толкова по-сигурно, колкото повече се смиряваме вътрешно пред Твореца, че още не сме познали докрай нито Човека, нито Света.

Ако сме преживели страст, вероятно не сме преживели вярност. Ако сме се раздавали ЗА някого, може би още не знаем какво е да събираме С някого... Ако вече сме се борили за някого, може би още не разпознаваме кога някой упорито се бори за нас?