ЗАЩО НИ "ШОКИРА" ВЪЗРАСТТА?

Нарочно пиша думата „възраст“ в кавички. Всички сме срещали 30-годишни вайкащи се „старци“, както и дейни, сърдечни и продължаващи да се учат хора, подминали 70-те.

И все пак възрастта ни шокира. Защо не я приемаме естествено? Има ли нещо, което нашето съвремие пропуска? Наскоро четох "Далеч от безумната тълпа" на Томас Харди. Там мъжете се карат и препират кой е по-стар.

Само преди 100 години, както може да се проследи от интересните дневници на Хайтов, старите хора са били много на почит. Ако доживееш старост (наричали са я „честита старост“) синове и снахи са ти стояли „диван чапраз“, и са те слушали за всичко. До 50-те години на миналия век, а и по-късно, в малките населени места никой не е оставал седнал и с шапка на глава, ако по улицата минава стар човек. Това е значело старост! 

Разбира се,  и сега, макар и по-бавно, телата ни се износват и ни дразни ограничената възможност за спорт и усилена работа. Но тази посока няма да я коментирам надълго. Здравословният живот е само един плюс, за който възрастта ни напомня (ако някои са се отдали на без-Грижно или без-Образно живеене).

Първото, за което се размрънкваме с напредване на годините, обикновено е външността. Нашето поколение повече от всеки друг век е ударено от Фотошоп-манията да изглеждаме свежи, сияйни, съвършени на външност.

В много индустрии действително се толерира младостта, защото пъргавият ум на младия програмист ще роди десетки идеи спрямо възрастния, младият проектант ще издържи повече безсънни нощи от възрастния, а и само визията на младия модел ще продаде продуктите на компанията.

Сериозно влияние в наши дни имат компютъризацията и глобализацията. Да се оправяш с технологии и да знаеш език са двете летви на новото време, които не всеки от миналото поколение успя или пожела да прескочи. Затова и по-рано хората се почувстваха непотребни, вън от играта, некрасиви, неспособни или неоценени.

Друго, което много боли, е липсата на връзка с новото поколение. Някои от нас не са създали потомство и усещат болезнено тази липса. Други напротив, са създали, но са изумени, че и тяхната връзка скоро става така слаба. 

Влиянието, което хайтовите старци са имали върху бъдещето, здравата ръка, с която са го направлявали, почти изцяло липсват в наши дни. Възрастният човек, родител или не, скоро остава в една периферия на обществения живот, и се пита с какво го е заслужил. (Всъщност партиите често „обезболяват“ тази реалност, като имитират възможности за действие, и си събират електорат, като го надъхват в една или друга посока, ползвайки именно слабостта или огорчението на по-възрастните хора)

Според мен, безценна за младите е точно паметта за времето, в което по-възрастните са живели, така, както е било наистина. Всеки от нас има дял да смели и изтълкува нещата, за да ги предаде поне на един млад човек, или да ги запише. Никой съвестно създаден труд не остава без публика! А понякога да прелееш огъня, покаянието или добродетелите си само на една душа е повече от достатъчно.

„Опитваме, но не ни слушат“ – ще кажат мнозина. Ами, не слушат, когато им го говорим назидателно и даже обидно: „Вие знаете ли колко ни беше трудно навремето“… Да, но ако ние навремето имахме техните улеснения, и ние щяхме да се възползваме! Това, че сега е по-лесно или че някога ни е било по-трудно, не е наша лична заслуга. Развил се е целият свят. Много по-уважително ще ни слушат, ако спрем да ги обвиняваме, и започнем да тълкуваме лъжите и силните страни на ония времена, за да разпознават новите им трансформации днес. Но май ние самите не ги разпознаваме? Много от нас са точно така. Според тях някой им е ограбил миналото, съблякъл го е от славата, и им е нарисувал бръчки.

Трети фактор, който ни подтиска, е настъплението на самотата. Всеки се надява до него цял живот да има хора - любим човек, младите, внуците…
За съжаление за мнозина, дори отгледали добри семейства, това не се случва. Любимият си отива рано, или сме преживели развод; децата живеят в чужбина...  Какво може да се направи?

Характерно за възрастта е нарастващата нетърпимост или търпимост към особеностите на другите. Някои стават „сърдити старчета“, а други постепенно се обличат в благост. Много преди да се наречем „стари“ е хубаво да видим към кой от двата коловоза сме се насочили! Защото хората, които обичат другите, и милеят за тях, ще могат да намират щастие в общуването с когото и когато имат възможност, дори ако нямат пълен семеен кръг.

Да,  семеен кръг може да се създаде и на всякаква възраст. Но когато желанията понамалеят (дори по хормонални причини) на нас вече не ни стига някаква страстна любов, а търсим да се съберем с човек, с когото ще вървим в един път, който няма да ни унижава или посрами.
 
Всъщност с възрастта критериите не се „свалят“, както някой би си помислил. Вдигат се. Защото в страстта си младежът може да претърпи и по-особен характер, заради страстните преживявания някои хора издържат на големи противоречия, които един по-разсъдителен зрял човек предварително ще избегне.

Но пък разбирането, че няма идеални хора, и смирението, че ние самите не сме такива, идва с възрастта. Така че можем да бъдем реалисти, и да си даваме един на друг повече време и повече прошка.

Четвърто и много важно, е усещането ни за непълноценност, някакъв вид криви равносметки относно живота ни – какво стана с него, дадохме ли, взехме ли каквото подобава? Много изкривена представа ни е дал нашия век – че е трябвало много да Вземем.

 Дали бяхме обичани изключително нежно, внимателно, с почит? Дали получихме слава и признание? Ами, да ви кажа, мнозина точно така сме били обичани, а и уважение сме получили. И пак в един момент се насищаш. Цениш го, но равносметката те притиска, една празнота се върти и тя според мен е точно от недостатъчното Даване.

Как, ще рече някой, раздадох се на семейството си, как да не съм дал достатъчно? Друг се е раздал в работата си, и това също не е лъжа. Но не сме дали на себе си. Не сме си дали време за общуване с Изначалния, който ни е пратил да живеем, и който някак има общо с тази натискаща Равносметка.

Ако възрастта ни притеснява, ако идващото Преминаване отвъд ни обърква, и имаме усещането за нещо несвършено, това е вероятно защото наистина не сме съединили и синхронизирали своя живот с Плана на по-големия живот. Не знам дали всеки забелязва, но усещането че сме Уникални и изключително важни, ни спохожда при всеки момент на смъртен страх на тежка диагноза, или при осъзнаване на напредващите години.

Чудим се, нормално ли е това, или по източни рецепти трябва да смачкаме своята индивидуалност и да повярваме (както мнозина българи се насилват да вярват), че сме били дърво, а утре ще се преродим в птица? Когато цялата ни вътрешност крещи: „Не, аз съм Личност, всичко е важно, всеки мой миг е важен, всяка сълза и моя ласка е важна, не съм безименна капка в реката - била тя и река на Живота!“

Когато говорим за Даване, ние говорим и за едно Вграждане. Някога е било по-лесно. Мрежата на рода, йерархията и ценностите са били непоклатими, ако и да е имало робства, войни, болести. Днес за да се вградим, трябва отново да намерим истинското си Име, истинското си значение. И за това възрастта не ни пречи, даже ни подтиква.

Отвращението от немощта, от промяната на тялото ни, внушени от масовата култура на „Използвай и хвърли“ трябва да дадат място на едно Осъзнаване, което вместо да ни отчужди от света, може да даде в ръцете ни отново нишките на управление, любов, изцеление.

Нали помните, в народните приказки лечителите не са млади. Ала са мъдри. Тази радост от положената грижа никой не може да я отнеме, ако човек отгледа лечителския талант в душата си.