ГОЛЕМИЯТ СИН И МАЛКИЯТ СИН

Събужаме се и ни е тъмно. Нищо, че навънка е пролет. Не сме толкова наивни, че да си "самопромием" мозъците, както правят някои наши съграждани. Да, светът страда целокупно. Никога не сме го виждали в нашето поколение. А, доколкото знаем, и в световната история не е било чак така. Не са пътували толкова лесно. Не са били дотолковна "заедно".

А на нас ни се иска да е като вчера. Добре, карантина, ще я потърпим, ама мечтите ни - като вчера. Любопитството ни - като вчера. Общуването ни - като вчера...

"Защо бе тате, защо вече не ми разказваш за пчелите, за реките, за старите царе? Беше ми торлкова приятно и интересно когато всеки ден ми утоляваше някаква нужда, и сякаш ме водеше за ръка през Чудното твое творение и през световете преди нас? Зато те няма, тате, да ме утешаваш и радваш с твоята близост? Къде ходиш от сутрин до вечер?"

"Сине, вече си голям. Време е да разбереш къде и защо ходя. Затова сутрин ставай рано, не се излежавай, и тръгвай там, където те води сърцето Ми. Време е да заобичаш хората повече от своето удоволствие, време е да станеш любознателен не само за Творението, а и за Причините, по които то страда и се мъчи така".

Такъв беше разговорът на бащата с неговия пораснал син...