ДЕН 2: КАРАНТИНА. ТИШИНА.

Наскоро попаднах на видео с млада жена от Китай, която предаваше онлайн от стаята си за карантина. Стаята беше абсолютно гола, единственото цветно нещо, което показа, беше храна по поръчка, опакована в шарена кутийка.

Младата жена се опитваше да го раздава весело, но накрая каза: „…и сега – имам време да мисля. Много, много, много време…“

Едно изследване с московски десетокласници, на които са отнети джаджите за 24 часа показва, че малкото младежи, които издържат до края на упражнението, са в състояние на много силен стрес.

Сега вирусът ни отнема не джаджите, а другите хора. Освен най-близките, разбира се.

Отнемат ни се компаниите. Поводите „да се помотаем и да се разсеем“.

Какво може да ни даде „спирането на едно място“? На първо място, среща с близките. С тия, с които понякога „не можем да се гледаме“.

Също, погледът ни който така обича да пътува по разни нови и нови гледки, природни и градски… ще започне да скучае от затворническия пейзаж „работа-вкъщи“. Накрая човек осъзнава, че може да попътува в себе си. Спомени, мечти, проблеми... Но искаме ли това пътуване?

 Чували ли сте за съкровището на пустинята? Не заровеното от разбойниците на Али баба. А съкровището, което е самата Пустиня.

Имало е някога даже светии-пустинници. Но в наши дни отделянето от света не става сред пясъка. Необходимо е по-скоро отделянето ни от мисленето на околния свят, натъпкан с реклами. И макар рекламите да не престават, невъзможността да харчим „за пред очите на хората“ в голяма степен пресича покупателния ни хъс. Няма мачове, няма партита, няма екскурзии…

И като няма какво толкова да направим за „външния си човек“, можем да поработим за вътрешния.

Споделете, в какво?

/коментарите в блога не изискват регистрация/