РАСТИ, РАСТИ… /2 мин. четене/

 

Днес няма да пиша за коронавируса. Защото мнозина останаха в къщи с децата си, а относно това вирусът не е наш противник. Време заедно колкото две годишни отпуски! Една сериозна възможност за опознаване и възпитание.

 

Разбира се, тия, които остават с намален доход, имат моята пълна съпричастност, не съм гол позитивист, който си затваря очите към тези толкова важни неща…

 

Но, оставайки у дома, започваме да се питаме какво да го правим това дете. Свикнали сме да го няма повече от половин ден, после да пише домашни, и да опитва да се измъква да играе навън или с компютъра. Домашните задължения като правило се извършват от бабите, или от преуморените родители вечер. Защото детството трябва да е светло, безгрижно. Това сме го приели от нашите родители /самата аз наближавам 50/. Нашите родители, а още повече техните родители, са имали глад и ограничения в детството си, затова се радваха децата им да ИМАТ. Те са имали тежки отговорности, гледали са по-малки братчета, или са работили усилено в къщи. Затова искаха техните деца ДА СЕ НАИГРАЯТ.

 

Всичко това е и вярно. Но само донякъде. Докъде, всяко семейство днес може само да усети.

 

Най-добре е, когато постепенното поемане на задължения и усвояване на умения става неусетно, без натиск. Повечето от нас обаче изпускаме момента, когато децата от малки искат да ни „помагат“ като ни подражават. Тогава не сме посмели да им позволим да се месят, и на тийнейджърска възраст откриваме в тях несръчност, и по-лошото, неувереност. Тя често ги води към съпротива, която наричаме Мързел.

 

А мързелът най-често просто е страх от провал.

 

Как може да накараме децата да се чувстват големи?

 

 Когато вярваме, че в потенциал те СА такива. Те са създадени да бъдат големи още от малки. Разбира се, ние им делегираме отговорности според силите и им говорим според възрастта. Разбира се, ние ги утешаваме според страха и до някакво време просто ги гушкаме.

 

Но е важно да не ги отглеждаме в пълна среда на обезболяване, защото най-често после изпитват ужас от срещите с истината. И намират как да са потапят в друг вид обезболяващи светове.

 

Всъщност истината е нещо, с което ние самите не трябва да бъдем в конфликт. Ако децата виждат, че просто опитваме да управляваме кризите, и те ще приемат същото за нормално. Ако виждат, че се вайкаме и търсим виновника винаги извън нас, те също ще се научат да избягват отговорността.

 

Ние сякаш изпитваме децата си: „Ако удържиш да правиш това и това, аз ще се отнеса с теб като с голям.“ Все едно, това отношение е някаква награда, а не естество!

 

Напротив, по-скоро според възрастта може да изкажем огорчение, че не се е постарало, но пак продължаваме да се държим като с голям. Не да се фокусираме „Държа ли се днес ти като голям или не?“, а да приемем, че то Е голямо. Тоест, то винаги Е с една крачка напред, растящо. То винаги Е своя потенциал да порасне. Както и дървото е винаги в семето.

 

Ние понякога трудно делегираме на детето очакването си да се държи като голямо. Нормално, нали се борим с големия си родителски страх, свързан и с обич - да не се нарани, да не си изпати.

    Затова, когато не се справи на ниво, му „връщаме“ за вътрешното си напрежение понякога  по най-болното за самочувствието му място: „Аз мислех, че вече си голям, а ти??“

 

Според мен е по-добре да му кажем /дори да се скараме!/, че не е показало отговорност. Това дали Е голямо, да не подлежи на коментар. То винаги Е своето бъдеще, макар и още неразвито, в зародиш.

 

Приятели, аз пиша своето виждане като блогър, а не като авторка на учебник. Затова бих се радвала и на вашите коментари. При това регистрация за тях не е необходима.

 

… Дано тия трудни времена дадат за всяко семейство поне един добър плод. И поне в нещо - истински светъл рестарт.