ИДИОТ?

Понякога е полезно (а за мен, и типично) да не си чел критика. И само чрез страниците на романа, от които отгатвам душата на автора, да съм напълно сигурна, че и самият Достоевски няма абсолютно нищо против да си преживея книгата лично.

И да му поразкажаза нея.

Много му благодаря, че дори в своето огромно красноречие, което е предал и на героите си, той възкликва в безсилие, че винаги ще има неща в сърцата ни, които човек никак не може да обясни с думи. Утехата е, че щом е така, Бог е предвидил други начини душите ни да знаят какво има в другата…

Направи ми впечатление също, че без да се срамува или гордее с епилепсията, от която писателят е страдал, той разкрива чрез своя герой, че човек може да живее И с епилепсията, и с много нежелани фактори, като това не пречи на душата му упорито да се стреми към доброто, към все по-доброто и правилното.

Този непрекъснат стремеж явно пречи на героя лесно да направи някоя супер-благородна постъпка и да заживее удовлетворен от нея.

Напротив, той иска да помогне на Настася Филиповна, като от любов е готов да свърже и живота си с нея без да го е грижа за одумниците, защото усеща, че зад злобата си е много добра, пострадала от тогавашния морал….  но доближавайки се до нея, разбира, че дори и пострадалите имат гордост за преодоляване или „трески за дялане“, казано на простонароден език.

Прекрасните дами в тази книга преминават своите мъчения и терзания не по волята на автора, не за да ни създаде напрежение и един добър сериал, а защото така става в живота. Защото винаги така става в живота. 

Освен ако откажеш да гледаш в своето сърце, и започнеш само да се занимаваш с паничката на другия. Което правят доста от второстепенните герои. Сигурно затова са и второстепенни в книгата. В живота много от тях биха изглеждали даже „успешни“.  

Друг интересен момент е постоянното дирене сред малкото общество, в което се движи граф Мишкин, дали някой е искрен, честен и т.н. И не дали е въобще без петно, а как е в МОМЕНТА.

Постоянните обяснения в писма /образ на днешните социални мрежи!/, излияния и покаяния между героите, така сгъстени в книгата, сякаш са сгъстен образ на целия ни живот, когато постоянно имаме избори, избори, мотиви за тия избори, и никое вътрешно пренебреженийце или егоизъм не остават незабелязани за Всевиждащия.

В някакъв смисъл двама от големите „пиянки“ в книгата – Иволгин и Лебедев, имат доста повече моменти на самоосъзнаване, отколкото добродетелният семеен Птицин, след когото, според автора на книгата, ще останат четири закупени с усърден труд здания на булевард „Литейна“.

И последно - когато княз Мишкин се връща в Русия, самата случайност го среща с хора, които първо му се присмиват, после искат да го използват, а накрая решително го пожелават за приятел. Много пъти той може да използва парите си, за да замине далече от всичките тези интриги, които се плетат около него. И си го мисли. Но не го прави. Защото именно в това общество, където и той все пак е направил някои от своите глупости, е неговата среда на въздействие, обич, помощ, жив пример. Това е неговото семейство, рода на прогресивните хора в Русия, към които той на един прием твърде патетично се обръща.

Блогът е отворен за коментари без регистрация, и ще се радвам да ги има. Достоевски е цял свят, разбира се, така е. Но исках да споделя само тези няколко неща.