ОТ УСТА НА УСТА?

В годината на коронавируса дори от самото словосъчетание ни побиват тръпки. Хайде да не си предаваме пък всичко, мисли човек. Хайде пък да не се лекуваме от всеки проблем, като го изкихаме навън…

Някога народът е имал такава благословия: „От твоите уста, в божиите уши“. Но не е било лесно устата да стане такава, че Бог да й чуе молитвата. Един древен цар развивал ежедневно навика си да говори внимателно: „Боже, помажи устните ми, за да изговарят правдата Ти; да не празнодумствам суета и безумие“.

Затова много „практично вярващи“ хора опростено смятат, че повече усти, повече шум – и Бог непременно ще чуе. Стъпвайки на думите на Христос, че когато са двама или трима събрани в Негово име, Той Е между тях, когато се молят, доста хора наблягат на „двама или трима“. А по-добре, десет, двайсет... дори стадион.

Сякаш не се замисляме колко детинско е такова поставяне на нещата  - нима ако цял клас крещи на учителката си, че иска да ходи на ски, тя ще промени учебната програма и ще им угоди на момента?

Всъщност не бройката хора е ключът към успешната молитва. Съгласието на няколко души в името на Благия, е необходимо, защото най-напред изключва гордостта, че някой от нас може „сам да твори чудеса“. И освен това, самото ни съгласие в посока на Божиите желания е необходимият изработен предварително плод, за да имаме достъп до Божието Ухо!

А какво правим ние? Вместо да се съгласим в името на Благия, ние се съгласяваме, както е популярно в света - СРЕЩУ някого. Е, ще го наречем в по-приемлива форма, например, че „той или тя имат проблем“. Дори ще се молим за този проблем, като любознателно го предъвкваме отново и отново... Неминуемо постепенно започваме да идентифицираме и човека само с този проблем. Омаловажаваме или дори вече не виждаме останалите му качества. Отбягваме го.

Гордостта вече не чука на вратата – тя незабелязано се е вмъкнала сред нас. Разбира се, добре маскирана като „Голямата грижа“, „Голямата отговорност“, „Голямата проницателност“.

... От личен опит съм видяла, че именно такива "големи грижи" прикриват нашата вътрешна празнота. Многото дейности, многото занимания, многото „хора за оправяне“ запълват крещящата празнота, която Бог още не е заел.

Но как, нали Го призоваваме да бъде сред нас?

Уви. Може да имаме много желания и молби, но докато искрено не искаме да бъдем коригирани и поправяни, всъщност не можем да търпим присъствието на Учител. Докато Му крещим многогласно да влезе, ние същевременно сме заключили здраво вратата...

Както са казали умните хора, затова имаме две уши, а само една уста. Ако се имаме за духовни, добре е поне да редуваме говоренето с внимателно вслушване.
--------------------------------------------------------------------

*А "кихането" и твърде голямата уста винаги са опасни, когато край нас има "малки деца". Във всякакъв смисъл...