РАЖДАНЕТО НА ТИЙНЕЙДЖЪРА

„Раждането на тийнейджър“ в 99% от случаите прилича на естествено раждане - с болки, викове, и взаимни травми.  (Вероятно единият процент „родени със секцио“ може да се отнесе за децата,  отгледани от баба и дядо, докато родителят е далече. В такива случаи травмите се усещат „постфактум“.)

Как искаме тези травми, тези грозни сцени, да ги нямаше... Ала ако повече общуваме един с друг, ще установим, че това не е „наш огромен личен провал“, че всъщност на всички край нас е доста трудно да се грижат за децата си! Светът се мени, а особено съвременният свят – много бързо.  

Дори ако дъщерята на колежката има шестици, изглежда ни здрава и се усмихва се на селфитата, това изобщо не значи, че е щастлива, че й е лесно, че е намерила пътя в живота си. Ако ние смятаме, че „да намерят себе си и своя път“ означава да изберат какво ще работят и учат, за младежите на първо място стои задачата да извоюват достойнството си. Фактът, че това се прави по всякакви „преки“, груби, обидни начини, дори от добрите ни доскоро деца, означава само едно – че им е жизнено важно. Дори това, което наричаме „опак инат“, а именно поради липса на друга идея, да докажеш себе си като правиш напук на разумното, също постига ефекта младият човек да се обозначи като личност със собствена воля.

Реално, ако не станем навреме Личности, нашето същество може да бъде обсебено от всякакви образи, които ще пуснем, защото за малко ни правят весели, щастливи и силни. А в наши дни далеч не само алкохолните пари, а дори екраните на телефона и телевизора стават портал за опасни естества, които се наместват в човека и го правят (поне за малко) да се чувства като супергерой.

Добре е да осъзнаем, че леките и тежки психични разстройства вече са плъзнали като епидемия. Дали е „защото животът стана труден“ , или напротив, защото животът стана лесен? Дали защото удоволствието, а не себеотдаването се превърна в официалната цел на живота…

Всяка пречка човек да не може да опознае себе си, да се свърже със себе си, да обикне себе си и да се приеме водят до истинска вътрешна драма и болест. Какво от това, че някой е заобиколен от колеги и близки, които ще му помагат, ако той не може да понесе и да приеме себе си, ако не може да повярва в огромния си потенциал. А „огромен потенциал“ не означава само професионални таланти. Означава най-вече потенциал да пробваш, да падаш и ОТНОВО ДА СЕ ИЗПРАВЯШ, за да продължиш.

Понякога се оплакваме, че днешните тийнейджъри не са „оправни“, че постоянно трябва „да ходим след тях“. Всъщност животът ни, заради технологиите, е по-улеснен и имаме възможност да предпазим младежите дори от минимални неприятни последствия от техните избори. Някога, ако бащата е пращал сина си сам да пасе козите или да събере дърва, не е имало как веднага да го преобуе, в случай, че се намокри или изцапа.

Разбира се, най-опасно е да оставим тийнейджърите „на техните избори“ относно глобални неща като пиене, пушене, дрога, лесни момичета, безкрайни компютърни игри… Да, непременно ще си пожънат последствията, но вероятно няма изобщо да могат да се изправят след тях. За тези неща викането си струва, защото "другите го правят" или "другите ги пускат" съвсем не значи, че ние ще пуснем навсякъде нашия тийнейджър. В крайна сметка уравниловката по възраст в училищата никога не може да обхване душевната зрялост на всяко отделно дете.  

Затова, колкото и да е досадно и да иска голяма наблюдателност и изобретателност от наша страна, полезното е да ги оставим на последствията от техните малки избори. Да усещаме кога можем максимално уважително да им дадем такива избори. „Седни там, да не ти духа“ или шеговитото намекване, че не знае къде са му оставени вещите, че не умее да си поддържа косата, и хиляди подобни малки неща, казани пред гостите, неслучайно предизвикват грубото роптание на почти всеки тийнейджър.

Златното правило кога да си мълчим вероятно е да си представим своята майка или баща, в присъствието на нашите възрастни приятели, да ни говорят по същия начин. Тогава много бързо ще пресеем кои коментари трябва да останат за „насаме“, а от кои изобщо трябва да се откажем - ако и младежът да не е облечен и сресан като „наше второ аз“.

„Да, но аз съм голям човек!“ – ще си кажем. А кога човек става голям? Никъде не е писано. Много от нас продължават да се държат с хората (особено със синовете си) до 30-40 години като с малки, и ги правят мамини синчета, които жените неволно избягват.

Ние трудно даваме на младежите и правото да имат собствено мнение например за политиката, за разумността на казармата, за екологията или за образованието. Лесно е с нашите знания, опит и многостранно развит мироглед да „затапим“ и надвием тийнейджъра. Но ако го направим надменно, вероятно той повече няма да обсъжда в наше присъствие подобни въпроси.

Аз лично съм реагирала с изумление и смях на някои тийнейджърски „бисери“, най-вече защото като повечето възрастни очаквам „някак до тия години да са поумнели“. Но откъде очакваме това поумняване? Нима от училищните програми? Или от телевизията, ако изобщо я гледат? Постепенната способност да разсъждаваш разумно или логично се изгражда в среда на разсъждаващи толерантни събеседници.

Признавам си, че и аз, както много хора, обичам да се отпусна и посмея в присъствието на „децата“. Да се пошегувам, да ги погаля, да ги закачам – до късна училищна възраст. Така разтоварвам себе си, спомням си някакво илюзорно мое „щастливо детство“, като удобно забравям колко натиск и драми сме имали и в нашето време.

По-внимателните от нас забелязват, че всъщност „детството“ вече се е скъсило. Преходът между детската градина и първите покани за интимност е много, много къс. Докато се обърнем, той се е случил!

Никой не пита младежите дали искат да е така. Те са поставени в тази среда, живеят в този свят, робуващ на външността, свят, лишен от нашите, макар и полу- кухи, някогашни идеали.

Да им говорим за нашето време ще е от полза само ако имаме цел да им предадем от първа ръка истината, вместо да ги „поучаваме“ отвисоко, колко по-трудно ни е било... колко те сега са разглезени... Забравяме, че по наше време имаше дисциплина в училищата, а интеренет-насилието и униженията не съществуваха. Забравяме, че „да имаш много“ по наше време дори беше срамно, а сега се издига в култ. Витрините сега са толкова пълни, че гладното око на човека няма и миг покой на насищане.

Раз-Товарването и за нас, и за тийнейджърите може да се случи само чрез адекватно На-Товарване със смислени преживявания, книги или пък каузи.

За много от нас самият тийнейджър се е превърнал в единствена кауза, и понеже е масово, всички го считаме за нормално... Но когато възрастният човек вече удобно не развива себе си, не търси да се свърже със себе си, не търси да придобие себе си, как ще разбере и усети, че тийнейджърът инстинктивно се бори за същото?