ПЛОДОНОСНА

„…Ана погледна със сълзи към небето. Тя видя птиче гнездо в дафиновото дърво, заплака с голям плач и каза в себе си: “Уви, кой ме роди, коя утроба ме изнесе, защото аз прокълната се родих всред синовете израилеви; само аз бях обидена и изгонена от църквата на моя бог! Горко ми, на кого се уподобих? Не съм подобна на небесните птици, защото и те са пред тебе, Господи, плодни. Горко ми, кому съм подобна? На земните зверове не приличам, защото и те са плодни пред тебе, Владико! Уви, на кого съм подобна? И на водите не приличам аз, защото и те са плодни пред тебе, и рибите, които са в тях, те благославят, Господи! Горко ми, кому се уподобих? Не приличам аз и на тази земя, защото тя поднася своите дарове и те благославя, господи!”

Така, според преданието, плаче майката на света Богородица, докато измолва от небесния Бог детенце. В същото време мъжът й, богатият Йоаким, е в пустинята, и се моли по свой начин, като е решил да не се връща без отговор.

Нямало ли е тогава „статистика“ /възрастни сте вече, хайде стига, не на всеки се случват чудеса/? Защо хората са били сигурни, че тяхното пребиваване на Земята е важно и свещено събитие? Защо са вярвали, че Бог е отключил или заключил възможността им за плод?

Много пъти в древните предания като първо отстъпление се споменава вариантът някой да роди дете от слугинята си, или от друг род… като после се напомня, че това е изпълнение на желаното „по плът“, а не „по дух“. Това, което сега ни изглежда буквализъм /отказът от смесване с народи от друга ценностна система/, е образ на духовната хигиена, която някои и днес пазят в своите избори и житейски пътища.

Анна е очаквала дете от своя съпруг, а той – от нея. Добродетелни и благодарни за всичко, което имали, те от години са желали да дадат на света дете, като наследник и продължение на своя път. А са получили неимоверно повече – дъщеря, която ще служи за благословение на целия човешки род.

Изумителен е начинът, по който съпрузите застават в молитва. Анна от доста време е обиждана и наскърбявана дори от слугинята си. Достолепната жена дори носи жалейна дреха от огорчение в своето безплодие, а при това от доста време мъжът й не се връща от поклонението в пустинята, така че тя се чувства донякъде и вдовица... Но в крайна сметка тя отказва да се предава на роптания и да се гледа с очите на околните, които почти й се присмиват: „Какво още искаш, не е ли видно, че лично Бог е заключил утробата ти.“

„…Ана много се опечали, заплака с голям глас, защото беше от всички израилтянски племена най-обидена, и като дойде на себе си, каза: “Какво да правя, плачеща ще се моля на моя Господ Бог, за да ме посети.” Тя съблече траурната си риза, изми главата си, облече се в своята брачна риза и отхвърли всяка печал от своето сърце. Изми лицето си и в деветия час слезе в своята градина да се поразходи. Там видя дафиново дърво, седна под него и се помоли на Господа с думите: “Боже, смили се и чуй молитвата ми, благослови ме, тъй както благослови Сарината утроба и й дари сина Исака!”

Анна беше застанала пред своя Бог като пред един Можещ, богат и неукоряващ слугинята Си. В същото време Йоаким беше получил надежда в пустинята, и като се прибра, заръча да раздадат дарове на мнозина заради радостната му надежда.

„…И тутакси дойдоха двама вестители, които казаха: “Ето Йоаким иде със своите пастири, защото пред него слезе ангел господен и му каза: “йоакиме, Йоакиме, господ чу молитвите ти, слез оттук, защото твоята жена Ана ще зачене.” Прочее, като слезе, той повика своите овчари и им каза: “Донесете ми тук десет непорочни агънца, те ще бъдат на моя господ; и доведете ми десет охранени млади телета, те ще бъдат на свещениците и на старейшините; и сто кози за всички хора.” И така дойде Йоаким заедно със своите пастири. Ана, като излезе на вратата и го видя да иде, затича се, целуна го и каза: “Днес познах, че Господ Бог ме е благословил, защото ето, вече не съм сиротна, и аз, бездетната, ще зачена.” През този ден Йоаким остана да си почива в своя дом.“

Далеч преди да се е случило каквото и да е, и Анна, и Йоаким застанаха като имащи. За нашите днешни сетива това е странно. Ние искаме да видим, да пипнем. А как предварително да обречем детето /желаното си/ на Даряващия, дори и не знаем.

Много пъти ние искаме нещо, „за да сме като всички“. Не подозираме, че тази наглед невъзвишена причина е била основна и за много благословени жени като Анна - майката на Самуил, Анна - майката на Богородица, Рахил - жената на патриарха Яков, и много други. Както нас днес, така и тях тогава, хорската злоба и обиди са ги ранявали неимоверно силно.

Ако искаме нещо добро като дете, здраве, ресурс и възможност за развитие, можем да сме сигурни, че молитвата ни ще бъде чута. Не само правенето, действането, самонавиването /които са модерни напоследък/, а понякога временното затихване, докато чуем истинния глас на Провидението, ще ни съдейства за успех:

„…Йоаким си спомни за патриарх Аврам — как бог му дари сина Исак в последните дни — и много се опечали. И не отиде при жена си, а отиде в пустинята. Там си направи колиба и пости 40 дни и 40 нощи, като си говореше: “Няма да вкуся ястие и питие, докато не ме посети Господ Бог. Молитвата ще ми бъде храна и питие.”

Напразно се опасяваме, че ще са ни нужни също 40 дни и нощи. В напрегнатото ни ежедневие вече е подвиг да изкараме и 4 дни без Интернет и телевизия например. Страхът „да не останем задълго насаме с мислите си“ много пъти не е наш, а ни е внушен от противника на душите ни, който не иска да намерим мир и посока.

Какво всъщност е посвещението? Ако погледнем зад образа да оставим детето в храма, ще видим няколко неща.

Да се откажем желаното да е „наше дете“, а да го подпомагаме като отделно Божие творение – това е първия отличителен знак.
 

Да позволим желаното да се върне към изначалната промислена от Вечността своя същност – това е втория знак.

Затова за нас е много ценно често да си задаваме въпросите: Каква е същността на Любовта? На семейството? На БОГатството? На властта? На човека?

Цитати: http://macedonia.kroraina.com/bg_ap/dp_21.html