С КОГО ЩЕ ПРАЗНУВА „ОБИКНОВЕНИЯТ БЪЛГАРИН“?

В хода на днешните мои размисли оставям настрана хората, които са преценили, че за новия старт на годината им е необходимо да я посрещнат на ново място, често непосещавано досега и красиво. (Ще оставя още повече настрана тия, които избират мястото на посрещането само според ефекта, който ще предизвикат в социалните мрежи...)

Замислям се, защо понякога с години избираме една и съща компания за Нова година? Любовта към близките и старите ни приятели, разбира се, заслужава всяка почит и подклаждането й е нещо прекрасно. Но понякога усещаме, че дори да поканим някого, той не желае да напусне вече познатите коловози. Сякаш някаква сила извън човека го удържа дори да опита.

Много от нас разбират семейството и приятелите си като крепост, в която оцеляват сред бурните вълни на несигурност, предателства или стрес. И именно тук е детайлът, който ме натъжава. Ако постоянно считаме себе си като обсадени в крепост, а животът наоколо - течащ без никакво наше участие (освен еднократната ни бюлетина по изборите), дали понякога не си струва насила да излезем от крепостта? Наскоро чух шега, че на „обикновения българин“ никога няма да му се случи нещо необикновено. Явно ние сами трябва да възприемем себе си като нещо повече от „електорална единица“!

Чувала съм за доброволци, отишли да посрещат Новата година в социален дом, или заедно с тежко болните в отделенията. Доброволство е и да отидеш при хора, които са сами, които са отчаяни, които иначе биха вечеряли на трапезата, умилени само от словото на политиците и празничната програма.

Не е ли ключова самата дума „Да посрещнем новата година“? А не „…да я изчакаме да дойде“. Скъпите гости са ги посрещали извън селото, с хляб и сол. Да посрещнем Новата година, означава да направим поне няколко крачки в нейна посока. Означава (и това не  е случайно) да останем будни до късно, като надвием на дрямката в душите си. Да я посрещнем още по тъмно! Това напомня на словото в Писанието, когато разумните девици посрещнали Младоженеца Христос нощем със запалени светилници.

А понеже споменах благодетеля и човеколюбеца Христос, може да напомним и друга негова реплика. Когато роднините Му го търсят, докато той проповядва в шатрите на нуждаещите се, казва, че Негова майка и братя са всички тия, които слушат и пазят словото на премъдростта. Оттогава разбирането за семейство и близки в древния свят много се разширява. (Ние дори не знаем доколко тогава са държали само на своя род, без да се интересуват от чужденците и робите.)

По празниците в Интернет е пълно с „тактики и начини“ да предизвикаме нов етап от живота си. Начини как най-сетне да надделеем на неуспеха си... Как да бъдем обичани, без да ни изоставят и мамят... Как да намерим достатъчен доход…

Вярвам, че е достатъчно да се почувстваме много специални. Такива, които имат какво да дадат на света! Такива, които искат да поправят грешките си, понеже имат много ценни качества, които да им донасят плод, а неосъзнатите грешки са като мухъла, който постепенно напада плода ни.

За това развитие обаче ни трябва среда. За това развитие ни трябва воюване. Така че освен своята крепост, в която понякога имаме измамен уют (сред хора, неглижиращи същите проблеми, които тровят и нас), нека потърсим и своята армия, която да ни изведе към по-свежия въздух, към по-острия поглед.

Светла Нова година!

Павлина Папазова