О.К.

Нестандартни вкусове, нестандартна любов, нестандартна визия… Това са реалностите на нашето време.

А самият „стандарт“ се мени все по-бързо и по скорост почти се изравнява с модата в дрехите.

Сетивата ни са бомбардирани с промени, които са изгодни преди всичко на търговците. Става така, че ние вече не сме способни както дедите ни да повтаряме една и съща кройка/шевица/модел стотици години, без да вложим нещо различно. Но дали различното ще е нашето лично откровение или ще е нашият стремеж да сме „в крак с времето“ от страх да не ни обявят за изостанали – това е съвсем друга тема…

Всъщност няма „нестандартни“ постъпки или дрехи, зад които да не се крие нищо. Дори стремежът „да го правиш като другите“ крие зад себе си огромен страх, натиск, вътрешна загуба преди да се обявиш за „бунтар“ и едва ли не победител. Не питайте „пънкаря“ дали неговия цветен гребен значи нещо. Ако е истински пънкар, знае. Не питайте девойката с мюсюлманска вяра дали затворената й риза има значение. Всичко около нас е изтъкано от слово и от значение!

Скоростните и крайни промени в модата не биха били възможни /колкото и да го искат търговците/ ако не бяха съпътствани с коренни и дълбоки сътресения в „стандарта“ в много други отношения. Някой ще каже – да, доста се променят човешките отношения. Губи се верността, почтеността, себеотрицанието и топлотата. Но всъщност преди тях, с много голяма скорост, като восък върху гореща плоча, се губи разбирането какво е ЧОВЕКЪТ…

Какво е Човекът? Какво е човешкото тяло, докъде е стигнала употребата на неговите инстинкти, чувства, сили и нежност? Какво е човешката душа – сбор от светове, които всъщност са фикция и затова имаме право да ги манипулираме? Какво е човешкият дух – има ли в нас способност все още да съдим чрез категории като истина и лъжа, добро или лошо?

Оставихме ли някое огорчение, неудобство, мода, да ни откажат от борбата за исконното ни призвание, за благодатта, която можем да бъдем? Много лесно даже ги оставихме. Новият човек като цяло не е видял войни и бедствия. Не е свикнал да „робува“ на тежкия труд и да заема достойно мястото си в голям род, където да пази чест и да носи отговорност за мнозина. Новият човек все по-често е едно голямо бебе, което приема най-малкия емоционален повей като основание да остави приятели, ангажименти, убеждения, и да тръгне след повика на страстта. Когато пък тя изстине, или някой в извратените му представи го „предаде“, той ще ореве всичко колко силно страда… и ще направи нови завои.

А всъщност, както спортът в наши дни при липсата на физическа работа е задължителен за нашето тяло, така и властта над себе си при липсата на строги обществени закони е задължителена за нашата личност. Иначе тя ще се разпадне. И се разпада! И става хранителна среда за антидепресивите дялове от медицината и психиатрията.

Законово все по-често сме ОК. Навремето само преди двеста години хората не са приемали някой да не ходи на църква. Сега са ОК. Не са приемали развода. Сега са ОК. Не са приемали прелюбодейството. Сега сме: „Е, в кой век живееш?“. Не са приемали секса без брак. Сега сме „ОК, човек трябва да натрупа опит, за да избере“. Не са приемали секса със същия пол. Сега сме: „ОК, само не ми го навирай в очите“. Не приемаме интимните отношения в семейството. Скоро ще сме: „ОК, само казвай на моите деца“.

И не, колелото няма да се върне назад. Няма да се върнат нито крумовите закони, нито Инквизицията.  Законово ние сме ОК.

Отговорността остава в нашето лично поле. Добре, законът не те преследва. Но те преследват последствията. Последствията на това какво правиш с Човека.

Човекът, който е другия. Човекът, който си ти.

Единствено на смъртта не можем да кажем: „ОК, махай се“. Единствено тя, а преди нея нея болестите чукат на вратата на всяка душа и питат: „Какво направи с живота си? Какво направи с човека?“