Със сигурност „верен“ отговор няма. Както и няма полза от стремежа изобщо да не преживяваме чувства. Защото всяка любов, и дори всяка имитация на любов донякъде ни развива. Учим се, парим се, учат се и околните…
Но искам да поговорим за случаите, когато дадена ситуация се „затегне“ с години, и нещо повече, когато стане
„обичайната ситуация“ за даден мъж или жена. Вредно ли е това състояние?
Спомням си как преди много години бях опитала да говоря в един поетичен форум с автора на много хубави и конкретни стихотворения. От тях ставаше ясно, че ученическата му любов е вече женена с дете, че тя се връща в града само веднъж годишно, че се виждат от нейна страна като приятели, а от негова - с пълен пламък на душата, който после го оставя опустошен за месеци напред. Усетих, че този човек за момента не реагира на опити за разговор и контакти. Толкова е красив образът на това, което е преживял в мислите си, и което отново и отново (макар рядко) преживява вече над десет години, че не желае дори да опита нещо друго! Като децата, които не желаят да опитат нова храна.
Но няма да се съсредоточавам към личната история на човека, която всякак вече се е развила. Разказах я като изключение, защото като цяло по-ударени в склонността към несбъдваща се любов (поне в наши дни) май са жените. Някога да се омъжи не е било грижа на самата жена, а на рода й. Жена, способна да има семейство рядко е оставала без такова. А ангажиментите й там са били толкова много и тежки, че не е имало много време да се замисли доколко е нещастна. Днес обаче жените трябва сами да се предложат и да се преборят, а изобилието на по-млади, по-свежи, и по-повърхностни (без изисквания) нови попълнения лесно оставят „зад борда“ всяка по-зряла жена. Затова много свестни жени се задоволяват с половинчата любов, или пък с години се надяват на нещо от конкретен уж свободен мъж, което така и не се случва...
По мое мнение, несподелената любов е полезна само дотолкова, че ни тренира да даваме, без да получаваме почти нищо. (Като имам предвид нарастващия егоизъм в обществото, тя може да докара внезапно влюбения до преоткриване на ценности, положени в него.)
Но когато сроковете на нейното съществуване нараснат неоправдано, и тя премине в циклене на едно място, макар наситено със сигурни красиви емоции (защото тя е като кактуса, цъфти от една капка вода на годината)… става ли тя всъщност вредна?
Нещо като безкраен наркотик, чрез който вярваме, че сме особено добри, чрез който преживяваме красиви вътрешни, несподелени моменти и духовно упоени от него не желаем да се забъркаме в "калта" на живия живот?
Това, което липсва на несподелената любов всъщност рядко е благородството.
На нея й липсва споделеността.
А трябва ли да НАСТОЯВАМЕ в живота си за споделеност? За споделеност в общуването с приятелите, с роднините, с любимия?
Не е трудно да проследим, че всичко хубаво, полезно, напредничаво, е постигнато в съюз от поне двама души. Затова хората знаят, че зад всяка кауза или дори фирма е добре да има стабилна основа от разбиране и доверие. Но докато все пак каузата и фирмата са място на нашата работа, то
душата копнее и за още едно място, наречено Дом. И той не е просто там, където ще ти сготвят и ще се наспиш. Най-напред ще усетим дом в душата на другия и ще поискаме постоянно да имаме достъп до нея. А когато това е взаимно, то естествено е тия хора и да се съберат в живота.
Какво става, ако нямаме този дом? Тогава живеем в постоянна умора, в движение от човек към човек. Вероятно доста ще издържим, но всеки път трябва да облагородяваме ново място за кратка почивка. Повечето от нас не умеят това, и се оставяме на течението – усамотен живот с телевизора, който „приютява“ хиляди самотни души.
Но домът ни е нужен и за друго. В дома можем да посрещаме гости. Вероятно всеки е вкусвал как се зарежда, когато гостува на едно сплотено семейство. Без да идеализирам семейните отношения, имам предвид просто семейство, в което се усеща решимостта на хората ден след ден да са заедно. В такъв дом и трапезата ни е сладка, и думите намират отговор, нерядко се раждат и нови идеи, зад които усещаме стена от подкрепа. (Реално за самото семейство една кауза, в която да вложи удвоената си сила, е изцелителен път, за да не се обърнат всички сили и енергии в егоизъм или в дребнаво взиране към кусурите на партньора.)
Тогава, можем ли да поставим своето желание за Споделеност и Дом над това дали: „Той ме прие“, „Той не ме прие“, „Тя ме обикна“ и „Тя ме отблъсна“? Можем ли да оценим себе си като личност в тази Вселена достатъчно високо, та да не позволяване отношението на НИКОГО да ни сложи постоянен етикет и таван на мечтите?...
Коментари
Публикуване на коментар