ВРЕМЕНА И НРАВИ - СВЕЩЕНИ КРАВИ?

Усещате ли как в компания всеки започва да казва "а навремето...", "а по нашето време"... Дори тийнейджърите отброяват свои миниепохи според електронните игри и амнимациите, с които са израснали ("О, ти това не си ли го спомняш, колко беше яко?").

Понякога човек се дразни - каква изобщо е ползата от тия постоянни препратки. Да не би така да се идентифиираме, по епохи? Дали така се чувстваме в общност?

Неотдавна гледах прекрасно (и много смешно) представление на първата българска пиеса, изиграна пред публика, а именно "Михал Мишкоед". Сигурно мнозина си спомнят в тази роля Георги Парцалев с прословутото му "Зех тъ, Радке, зех тъ!" Идеята на спектакъла от настоящата ни толерантна гледна точка си беше доста "хард", а репликите - често нетактични до жестокост.

Двете главни линии се въртяха около Михал Мишкоед и мащехата на въпросната мома Радка.

Възрастният Михал в своята простота беше повярвал, че младата Радка го харесва, и един измамник трупаше пари на гърба на неговата наивност, като постоянно хранеше безпочвените му надежди, уж за подаръци на момата. В добавка допълнително го изнудваше една баба "сватовница".

Мащехата на Радка пък, вместо да оцени това, че на късни години е намерила семейство и пристанище, вместо да опита да обикне завареното си момиче, харчеше пари и енергия в упорито самонавиване да зачене в старческа възраст. Съответно местният лекар-шарлатанин се издържаше от нейните надежди, а Радка ходеше тихо из къщата като прислужница и нежелана роднина.

И преди някой да помисли, че клоня към съвременните критерии за майчинство и брак, ще ви успокоя - изобщо не бия натам. Днес времената са други. Здравеопазването е много по-добро, домашната работа е по-лека, затова и в по-късна възраст можем да придобием тези неща.

Но въпросът е дали познаваме времената си? Може би със знанието и властта на своята възраст повечето от нас биха могли да задвижат промени в обществото, вместо да вдигат ръце: "Да го оставим на младите". Може би вместо да одумваме младите (колко приятно занимание...) бихме могли да погледнем към себе си?

Да живееш чрез клюките, означава, че имаш време за клюки. Значи, ти си незает. Неангажиран. И най-точната дума - бездеен. А без желание да се развива, човек започва да гледа дори на настоящето като на фантастичен филм от далечното бъдеще - нито да го харесаш, нито да се намесиш.

Да си признаем и нещо друго. В наши дни, именно заради доброто здравеопазване, именно заради изобилните образи на свежи и красиви леца, които ни заливат през рекламите, ние постоянно опитваме да забравим смъртта. Ние не мислим за нея. Не опитваме да оставим наследство (освен може би, имотите на децата си). Сякаш, като не мислим за нея, тя няма да дойде. Сякаш може да ни подмине. Мнозина от нас имено в бягство от истината за своята житейска епоха си правят рисковани операции, сменят партньора с по-млад и заминават на места, където няма зима. (Зимата също е архетипен образ на смъртта.)

Михал Мишкоед беше богат човек. Такава беше и другата госпожа. Но вместо да вложат средствата си за благото на градчето, или поне за благото на рода си, те щедро го пилееха за да придобият нещо лично, което стоеше в представите им като идол.

Да оставиш нещо след себе си е красиво. В Копривщица и в Хасково богати бездетни предприемачи са завещали на градовете си огромни имоти в центъра, където сега има музеи, читалища и училища. Дори временното 50-годишно мълчание по този въпрос не угаси завинаги паметта им; днес отново дарените сгради носят техните имена, и ги тачим като благодетели. (Докато децата на техните завистници и клеветници може би не помнят прадедите си с нищо полезно.)

Страшно е да станем живи мъртъвци. Живи хора без памет. По-добре е, ако не сме осмислили миналото, да го осмислим. И ако младите искат - да им разкажем.