ЗА ПОЕТА И НЕГОВАТА ЛЮБИМА

"...Несправедлив е, който го упреква
тъй лесно, че напразно е горял:
Той винаги на някого е светил
и непременно някого е сгрял."
Ат. Звездинов, из "Огън"

Много пъти притеснено мислим, че това, което създаваме, ще си отиде с нас. Е, ще поживее евентуално на страниците на някоя книга, или за малко в Интернет. (Понякога четящите в Интернет са дори повече. От друга страна книгата остава задълго в дома и можем бавно да я прелистим, без да "потъва" сред множеството реклами.)

Какво всъщност оставя "поетът"? Нали в крайна сметка той може изобщо да не е поет. Може да пише проза. Може дори да пише журналистика. Може да не възхвалява словесно своята любима. Може дори да не споменава за нея.

Тогава, ще се загуби ли обичта на твореца? Как хората ще разберат колко и как е обичал, за да посвещава дори несъзнателно всяка смела постъпка и всяко свое откритие на нея /или на него/?

Любовта, за която не се говори, сама по себе си говори за това, което е видяла. Любовта няма за цел да докаже, че любимият е най-добрият, най-красивият или най-нещо друго. Но това да обичаш някого отвъд "качествата му", вече е виждане. Вече е състояние. Състоянието, в което си способен на много.

Това вдъхновяващо състояние като верижна реакция се предава от поколение на поколение. Понякога го наричаме героизъм. Талант. Свобода.

Конкретните думи може да се забравят. Или дори, опазени, за нас да стоят странно и тромаво като средновековна дреха.Но състоянието, което извиква искреност и живот, е заразно. Ако Гьоте се е възхищавал на Омир, а Вазов се е възхищавал на Гьоте, ако ние сме разбрали поне мъничко Вазов, а тия след нас успеят да разберат "Дивергенти"... ако сме били част от тази верига на действаща обич, сме участвали в Живота.

автор: Павлина Папазова
Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/