ЗАГАДЪЧНИТЕ ФОРМИ НА ЛЮБОВТА

Напоследък бях провокирана за мисля за измеренията на любовта и за различните форми, които приема. Много често усещаме несправедливост в любовта: Защо я изпитваме, ако не може да я реализираме?

Ще споделя две истории, които за мен лично са скръбни, макар че за участниците в тях вероятно са били необходим етап от живота. Едната е дългата писмовна връзка на поета Халил Джубран с талантливата поетеса Мей Зияде… Писмата, които той й пише, влизат в шедьоврите на любовната лирика, ала същевременно докато я насърчава към всеотдайна любов, той самият има живи връзки с различни жени. Когато умира, далечната му любима полудява. Тя така и не успява нито да го срещне, нито да го докосне…

Другата тъжна история е между гениалната писателка Яна Язова и нейния преподавател. Тази връзка развива дарбата й, но навлича много клюки на женения мъж. Когато Язова след години се измъква от това влияние, и е вече сгодена за влюбен в нея богат бизнесмен, професор Балабанов прави всичко възможно, за да ги раздели. Едва след много години, когато животът ги е „очукал“ той вече не може да противостои и вторият брак на писателката е успешен.

Но в случая няма да се концентрирам на „обсебването“, то съществува и сред семейства.

Идеята ми е, че когато не можем да овладеем страстта си, и я наричаме с други имена (“невероятна духовна връзка“, „грижа за таланта на другия“ и т.н.) това не изменя нейната същност. Просто тогава ние не можем да я познаем и не можем да поискаме „да се откачим“ от куката й…

От години „духовните“ сайтове развиват разни теории, чрез които да счупят с обяснения „оковите“ на съвестта и да облекат в най-висок морал желанието ни да вземем това, което ни се е приискало.

Много е популярен терминът „сродни души“. Интересно е, че тези, които проповядват как „сродните души“ носят любов от „минал живот“, никога не насърчават последователите на тази теория да изчакат „бъдещ живот“, за да се съберат законно. Не, всичко трябва да е днес и сега, и ако от предишен живот тия двамата са искали да са заедно, това желание има законова стойност по-голяма от поетите в ТОЗИ ЖИВОТ обещания! Представете си какво безумие…

Въпросът е, какво да направи човек, когато попадне в подобен фойерверк от чувства?

Отговорът може да звучи странно: Да постъпи правилно.

Някои фойерверки се случват именно, за да можем като привикнал боен кон да продължим да вървим под куршумите и да стигнем целта, която си заслужава повече от фойерверка. Всъщност, „белята“ няма да се задълбочи, ако реагираме от първия момент именно така. Много е хубав в тази връзка разказът на Йовков „Женско сърце“, където мъдрата Аничка следва мъжа и избора на живота си, но не забравя да покаже милост на глупаво влюбения в нея Илия.

Но тъй като ние сме любопитни, понякога страдащи, измъчени, объркани относно целта на живота си, често се спираме и не отминаваме ситуацията. В нас се поражда любов. Какво да правим?

Вероятно ще направим поне няколко погрешни неща, за да видим как те не работят, как вредят на този, когото харесваме. Ние не искаме да сме лоши, не и когато обичаме! А сякаш невидими сили ни ползват точно тогава за вреда и за мъка.

Обичайно нашата грешка е, че в този момент се оглеждаме и казваме: „Няма друг достоен човек!“. Да, няма как да го видим. Нали очите и сърцето ни са вече пълни с някого. Въпросът е как към „нашия човек“ да постъпим правилно.

Обикновено „правилно“ не е лесното. Въпреки народната поговорка „очи, които не се виждат, забравят се“ често физическата раздяла не е възможна. Обикновено любовта, която ни изпълва, има за цел да ни принуди да видим какво е Доброто за другия човек. Да му постиламе пътеки и да му улесним живота, не е най-доброто. По-скоро полезното е да му помогнем да се развива.

А знаем ли каква е целта на живота му, защо той е дошъл на тази земя? Какво означава „развитие“?

Тия въпроси вероятно неведнъж ще връщат топката към самите нас: А ние защо сме на тази земя?

Ето как любовта, дори трудната или даже несподелената, гори и променя сърцата на тия, които искат тя да ги учи, а не тайно да я изконсумират.

Има едно измерение на любовта, което е особено сладко, и за което много рядко днес се говори. То се нарича Почит. Малцина знаят, че „дамата на сърцето“ на средновековните рицари често е била омъжена жена от царски род, която ги е вдъхновявала за подвизи с това, което сама е изОбразявала. Живеейки в чистота, благодетелност, достойнство и вярност, такава жена е ставала за тях знаме и герб!

Можем ли ние днес да посветим добри дела на тези, които обичаме? Наистина, можем. Самата обич ни прави добри и способни на много. А ако характерът на любимия човек е за нас като небесно откровение, можем да въплътим в живота си тези свойства. Да извършваме дела и заради него, и вместо него.

Почитта е единение, в което има много мир, понеже съвестта ни е чиста.

За разлика от „безнадеждната любов“, почитта е състояние, в което има бъдеще. Защото според Христос бъдещето принадлежи на „нищите по дух“, тоест на тия, които не са горди. В състояние на гордост не можем да почитаме. А когато сме разбрали, че и най-силната ни любов е неумела, нестабилна и пълна с изблици на егоизъм, можем основателно да се смирим.

Още древните са разбрали, че който почита Твореца като единствения източник на съвършена любов, той има и здраве, и бъдеще. Творецът, Който ни дарява любов, може да дари на всекиго нови възможности; може да промени и разшири сърцето ни така, че пътят ни, изцелени, да продължи … автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/