ЗАЩО ВЕЧЕ НЕ ЧУВАМЕ… ?

Понякога в наши дни имаме липса на чуваемост. Нас не ни чуват. Ние не чуваме съветите на премъдростта… Готови сме да платим скъпо на врачки, ходжи, гурута или лайфкоуч, за да чуем добрата насока за пътя ни, обяснението за безизходицата ни…

Започваме да не вярваме в чуваемостта. Съществува ли тя въобще? Или е само красива легенда.

Пророк Илия искаше да чуе Бога. Той живееше в тежки времена, вярваше в Божията сила, беше я видял… На него обаче Бог му проговори не в бурята, не в земетръса, а в тихия и тънък глас отвътре…

Праведният Йов беше внимателен, съвестен, грижовен човек. Имаше голямо задружно семейство. Живееше под закрилата на Бога, и вероятно обичаше мира и спокойствието. Но на него Бог му проговори в бурята на скръбта и изпитанията…

Пророк Самуил беше посветен на храма от дете. Той приемаше Бога чрез наставленията на стария свещеник Илий. Дори когато чу нощем божия глас, чинно ставаше и питаше духовния си наставник: „Защо ме викаш?“. Бог благоволи да говори на Самуил като баща, и той до края на дните си понасяше тази бащинска скръб да вижда в хората и да знае истината за сетнините им…

Патриархът Яков и праведният Йосиф, мъжът на дева Мария, чуваха божия глас насън и не се съмняваха в него. Тези хора бяха водени и закриляни от ангели.

Йосиф, вторият след фараона в Египет и праведният Даниил, вторият след царя във Вавилон имаха дарбата да чуват Бога чрез сънищата на царете си. Като верни на Бога те участваха с разбиране в Неговия план да въздига и сваля владетели. Без да треперят от човешки страх пред тях, но и почитайки йерархията, те разбираха, че Бог е Цар и желае да действа чрез царете.

В Новия завет мнозина видяха и повярваха Христос заради Неговите чудеса, но мнозина Го следваха и защото „Този човек ни говори както никой досега!“. Приемаха от непознатия нечувани думи на смисъл, обич и сила, и ги разпознаваха напечатани отпреди в собствените си сърца…

Кой ни говори сега? Основно, телевизорът. И Интернет. Слушаме, гледаме и четем. Но преди да възвеличим четенето ... всъщност понякога и четенето пречи на слушането. Защото четем с очите си, а слушаме с ушите.

Има ли вътрешно Ухо, различно от информационния поток, постъпващ към нас през очите?

Някои хора опитват чрез медитация. На спокойно, на тихо, без външни дразнители, понякога и без да отварят очи. Но тогава идва другата опасност – разпознаването. Кой може да ни говори насаме? Съгласно духовните разбирания – много неща. Може да чуем ангели, демони, и дори гласът на нашето изтормозено тяло.

Рискът при подобни занимания е в нагласата ни за самодостатъчност. Защото без общност не идва нито едно откровение! Тълкуванията на пророк Даниил и на много други са идвали само след молитви от общността.

Общността е нашето огледало за нормалност, за адекватност. Не е само мястото, където да бъдем погалени и насърчени. Може дори да се каже, че болките, които изпитваме при стълкновение с живи хора и техните претенции са много основна част от това да бъдем будни.

Освен това общността е среда, накъдето насочваме своята полезност чрез „чутото“. Защо ти е да си пророк Самуил, ако няма да водиш народ? Защо ти е да си съновидецът Йосиф, ако няма да спасиш надеждата на Човечеството?

Казано по друг начин – няма дума, и няма звук за ония, които не ценят достигащото до тях. Екологичния ни ентусиазъм трябва да обхване и звуковото ни замърсяване! Като битката трябва да бъде до край и до кръв.

автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/