ФИКСИРАНЕТО В ПРОБЛЕМА

Фиксирането, както го наричаме, все по-често се оказва сериозният проблем на нашето съвремие. Въпреки многообразието от дразнители, екрани, развлечения или пейзажи, ние проявяваме удивителна способност да потъваме в един ограничен и болезнен свят.

Уж нещата се виждат и се дефинират. Но защо не ни се поддават? Ние сякаш сме поставени под два огъня от истини, които не знаем как да съчетаем.

Едната истина е проблемът, който ни ръчка от сутрин до вечер, а понякога и нощем. Проблемът, който е станал като скала, която никак не се поклаща, за който успяваме да постигнем само минимални или никакви промени. Близките обикновено ни жалят и опитват да не докосват болката ни, но някой страничен – може би стар приятел, който след години ни среща внезапно, ще ни каже истината направо в очите: „Ти си се фиксирал само в това, не приличаш вече на себе си, то ти пие всичката сила и енергия, ще се разболееш…“

Другата истина е, че най-полезно за човек е многостранно да се развива, да не пренебрегва любовта си, талантите си, любопитството си към света и живота… И ние си казваме: „Ех, да, само да го нямах ТОЗИ проблем!“

Той може да е безпаричието. Може да е болезнено страдание, или пък невидима коварна болест. Може да е проблем с наш близък човек, който не се поддава почти никак на въздействие. А може и да е липсата на достатъчно близък човек.

Общо взето, това са сериозни проблеми, които не се решават „от само себе си“, а ако ги оставим без грижа дори може зле да пострадаме. Болестта ни може да се развие, близкият човек може съвсем да пропадне, а пък без пари разбира се и ние самите ще стигнем до престъпления.

Тоест, необходимо е да постоянстваме в необходимото „по въпроса“ и същевременно да не губим от очи всяка друга възможност … да бъдем полезни. Да, именно полезни. Защото дори и учените (доста след духовниците) вече установиха, че депресиите се повлияват най-категорично, когато човек се посвети и на нещо извън себе си.

В някакъв смисъл големият проблем е също така повод за разтърсване какво изобщо мислим за своя живот и за себе си. Дали живеем, за да ни бъде максимално хубаво “без да пречим на останалите“? Уж не, ама..? Ако постоянното преживяване на удоволствие спре да ни бъде фикс-идея, тогава и диетите ще станат по-лесни, и спортът няма да е досаден, и срещите с по-ръбати роднини може да станат интересно предизвикателство… Може даже да усетим стремеж към труда. Защото мързелът понякога също е форма на "бягство към удоволствието".

Сякаш технологичните удобства са ни приучили да живеем зад меки възглавнички във всяко едно отношение. Може неволно да се крием зад наш близък и да изискваме от него да омекотява всичките ни сблъсъци със света: „Иди ти при домоуправителя, че ако ида аз, не знам какво ще му наприказвам!...“ Може да отлагаме срещи с по-успели в нашите очи стари познати. А колко често отказваме да излезем сред природата, да не би да се уморим.

Ако обаче погледнем на своя живот и на себе си като на част от по-голям, Вселенски замисъл, вместо претоварване, ще усетим едно неочаквано облекчение. Проблемът е допуснат от Създателя. Създателят е винаги до нас, и мъдростта е светъл дух, който няма да ни откаже помощ в ежедневните детайли. (Ние някак все искаме нещото да се реши „глобално, веднъж завинаги“ и презираме малките ежедневни грижи и насърчения).

Защо ще усетим това облекчение? Защото ще изчезне натискът от мисли като „Аз не се справям“, „Аз съм сам срещу този голям проблем“, „Нещата в живота са хаотични и аз попаднах под влака“…

Този натиск е адски силен. В мига когато той изчезне, например след изповед, човек е в състояние дори да заспи като малко дете! Ние можем да правим много неща, да издържим на големи болки, промени и загуби, но чувството за безизходица, вина и самота е това, което ни смазва.

Да, понякога вината ни я вменяват други – постоянно ни „пилят“, плачат или „капят“ като затворническа капка по някоя тема.

Но когато поставим пред себе си закрилата на Създателя, когато откажем да сме толкова велики и всезнаещи, а застанем в позиция на постоянни ученици – се оказва, че обвинителите ни застават директно срещу Учителя. И Той… започва да ги изпитва! „А ти, какво направи за приятеля си?“, „А ти, по честен начин ли придоби своето имане?“, „А ти, като премълча грешките си, мислиш ли, че това те прави невинен...“

Може би искаме да скрием близките си от тази среща? Може би жертвоготовно предпочитаме да тормозят нас, вместо да им открием, че има по-голяма инстанция, пред която човек отговаря? Нека не бъркаме милостта с милозливост. Най-доброто за нашите притеснени близки е да узнаят откъде идва всяка сила, търпение, обич. Нека поспорят лично с Твореца! Може би ще им отговори.

Има един момент с фиксирането, който е като притча. Когато жената употреби фиксиращ продукт за косата си, той се отмива с вода и изсушава на слънце. Косата е отново мека и готова да приеме различна форма. Така и престояването в среда на чисто, благо слово, сравнявано в древни времена с „вода“, може да отпусне много наши фиксирани болезнени гънки. Може да ни даде шанс за рестарт.

Дано всеки от нас се опита. И още повече – дано успеем да подадем ръка на потъващите от болка до нас. автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/