ЗА МАЛКОТО И ГОЛЯМОТО

Нека не се учудваме, че Приказка за Исъмбоши* много напомня на европейската „Малечко-палечко“ и на руската „Цар грахчо“… Както е известно, „бродещите приказни мотиви“ нямат родина, освен онази райска Първородина, където технологиите и знанията на мъдростта са били естество за все още непоквареното човечество. Като най-скъпоценно наследство, прикрито в непретенциозната дреха на „приказки край огнището“ тази премъдрост е преодоляла хилядолетни войни, асимилации на народи, възникване и отмиране на религиозни култове.

Вероятно смятаме, че „чудесата“, изписани в приказките са били поставяни там, за да могат децата да ахват пред неочакваните ефекти, и да слушат по-внимателно бабите си. Само че дори днес в някои номадски страни, където телевизията и интернетът още не са се настанили в бита на семействата, гостът идва и разказва приказки на възрастните, като това е приемано сериозно и с почит. Защото той не разказва приказката на „детето в нас“, а по-скоро споделя образи, надежди и ключове на една наша същност, способна да ги чете и да ги въплъти.

Какво е заключено в приказката за Исъмбоши? Най-напред, както и в приказката за „Малечко-палечко“ главният герой се ражда и остава изключително малък. Неговото желание да бъде полезен на света обаче е голямо и честно. Тъй като очевидно не може да оре и да сее, той предпочита да се научи да пише и чете. Това е близко до нас, които понякога сме поставени в нелека житейска ситуация, когато поради бедност, външност, и друга даденост, не можем да с реализираме по общоизвестния начин. Тогава, тръгваме „да пишем и четем“ – тоест, да придобиваме и прилагаме мъдрост с много повече усърдие от съселяните на Исъмбоши, на които са им стигали силните ръце и хубавото лице…

Нито ред от приказката не е за пропускане. Важен момент е, че Исъмбоши иска благословия от родоначалника на рода си – дядото, за да отиде да учи в града. Родителите му в тази случай остават на втори план и се съгласяват с волята на дядото. Може би болката на родителите е прекалено голяма, за да могат да планират нещо повече от това да пазят синчето си зад някоя буца пръст, докато се трудят на нивата? Ала вярата и разбиранията на дядото почиват върху много повече опит от техния. Без да презира малкия ръст на момчето, старецът му скроява превозно средство и оръжия по негова мярка. И някак не се смеем, когато виждаме първата битка на Исъмбоши със жабата. Всеки от нас понякога е бил в ситуация да се бои или поклаща /както жабата е клатела лодката/ от нещо наглед малко и лесно за останалите. Първата победа на Исъмбоши го утвърждава като смел човек, и той побеждава дори без да се налага да вади меча си /той ще му потрябва за другата битка/.

И все пак, случайна ли е първата битка? Никак не е случайно, че жабата като образ на присмехулната околна среда опитва да потопи "лодката" на Исъмбоши във водата. Водата, като образ на словото, е заляла света и препречва пътя на момчето към града и към знанието. Ако се замислим за приказните образи, освен животворната вода, която съживява мъртви и процъфтява пустини, много пъти нашият път наистина е залят от дълбоката вода на хорските приказки, на хорското мнение: "Абе точно ти ли? С какъв ум? На какво се надяваш? Ти си смешен!"

Исъмбоши явно е и много благороден човек, защото в големия град той не преживява драматично ниския си ръст, а само избягва злополуките. За него градът е красив, хората са изискни, а архитектурата е изумителна. Уви, този така напредничав град е поробен от „човекоядец“ – непобедима сила, която държи хората в страх и болка, и отнема от творческите им сили.

Разбира се, както става не само в приказките, а и в живота, когато има силно желание и ясна цел, се намират помощници. Милостта на едно момиченце отваря врата за Исъмбоши. Да, милостта на детето е образ на незакоравялото в прекомерен страх и неверие сърце. Но освен това в нейния дом, както се беше случило и чрез дядото, неназована добра ръка прави маса и писмени принадлежности съразмерни с ръста на Исъмбоши, за да може той да се упражнява в призванието си.

Единственото, с което Исъмбоши радва близките си, докато е дребничък и безполезен, е неговият прекрасен глас и песните му. В тях той излива своята истинска същност. Родителите изтриват по някоя сълза, и с обич си казват: „Нашият син не е като другите, но пък е поет…“ Така и когато пее пред затворените врати на града, Исъмбоши явява нещо лично свое, своята красота, и така предизвиква момичето да го приеме, та заедно да се учат. Нека обърнем внимание, тя също е ученичка на мъдростта. И го приема не както състрадателна самарянка приема един инвалид, а както равен приема равен! Защото явно вече е достигнала в ученичеството дотам, да не гледа на лице, а на сърце …

Отново ще повторя: Нито един ред от приказката не е случаен. Преди решителната си битка Исъмбоши доста време пише и чете, напредва с голяма скорост и вероятно всеки ден попива знанието, достъпно за него от старите ръкописи.

И идва ред за кулминацията на нашия разказ. Двете деца решават да се разходят не до градския дворец, не до красивото езеро или до пазара, а именно до храма. Входът към храма обаче е заварден от ужасния човекоядец. Момичето припада от страх. Ала Исъмбоши вече има своята вярна нагласа и започва битката. Вероятно смехът му към този великан не е просто театрален. Още на входа на града Исъмбоши затаява дъх пред прекрасната сграда на храма, и съзнава, че ценностите и вярата на предците са много повече и от най-силния, но временен великан. Обидите безпощадно се сипят от устата на малкия воин, защото той умее да противопостави грозното на прекрасното. И нарича грозното – грозно, а не величествено и страшно!

Поради своята „малкост“ Исъмбоши не е лесен за улучване от силната ръка на човекоядеца. Така и всички святи мъже и жени през вековете, които „нямали какво да губят“ /светото Писание ги нарича „умрели за този свят“/ са почти неуловими от духовните власти. Човекоядецът удря въздуха, удря себе си, обърква се и изнемощява. Исъмбоши е нещо, което той не е виждал, и средствата, с които обикновено побеждава човеците – сила и страх, не влияят на момчето!

Исъмбоши влиза през най-ужасното за останалите хора място – устата на човекоядеца. Така става ясно, че не устата му, а предварителният ужас е това, което прави благородните граждани сигурна плячка. Исъмбоши не е сдъвкан, нито повреден докато стига до вътрешността на човекоядеца и с точен удар на иначе малкия си меч го убива. Така навремето са казали мъдрите, че ако знаеш дори само едно живо слово, ако изпълниш дори само една една древна заповед, най-малката ... ти можеш да имаш огромна победа!

Както често става в приказките, и ще повторя – в живота, този, който има една благородна чел, често постига поне още три. А този, който е „сметкаджия“ и постоянно пресмята дали няма да изгуби малкото, губи и него, и своята чиста душа.

Исъмбоши става грамотен, начетен, но освен това почетен гражданин на огромен град, щастлив и почитан съпруг и баща. При това, продължава да учи. Цял живот. (Така правели някога „смислените младежи“.)

В края на приказката има един много мистичен момент. Когато великанът издъхва, момичето препраща последното му жизнено дихание към Исъмбоши, и то го прави голям. Някак точно в мига, когато прекомерно големият човекоядец става „реално голям“ – тоест умира като смъртно същество, без вече да е заплаха за никого, тогава прекомерно малкият Исъмбоши пораства.

Кое обаче пораства? Дали Исъмбоши?

Вероятно именно неговата жажда за знания, която е била презирана от братята му, и наричана „малка, безполезна и нищожна в практическия живот“ намира своя истински образ, почит и красота в очите на хората! Да, не само някога в селска Япония, а и сега в „мутренските времена“ доста от нас презират това, което е било почитано в древността. „Дай ми пари, не ми давай акъл“ е мотото на нашите желания.

Ако се върнем леко назад преди славата на първия „Правец 82“, можем да проследим, че презрението към литературата не се дължи толкова на компютъризацията на нашия век, а на вече установеното горделиво отношение на технологичния човек, че прочетено знание не му трябва. Не ни трябва чужд опит, не са ни нужни други измерения. Ние сме „самодостатъчни“, а технологиите снабдяват нашите нужди. Ако все пак възникнат проблеми, обикновено търсим виновника извън нас.

Също така обикновено си имаме „човекоядец“ който е препречил пътя към храма и поклонението… Тоест - имаме си извинение да не се качваме по стръмните стъпала към небето. „Ето, и черешите са цъфнали красиво, и птичето пее прекрасно. Ние и така сме добри и духовни хора. Защо ни е повече?“

Дано в такъв момент случайно разлистим някоя приказка. И да си пожелаем вътре в нас да се роди един мъничък герой, който да се заеме да разчисти нещата.

А може би вече се е родил?

------------------------------------------

* Приказка за Исъмбоши

Тази приказка е за Малечко Палечко. Но не за Малечко Палечко, който вие знаете, а за един Малечко Палечко с дълги черни коси и черни бадемови очи, които блестят върху жълтото му лице. Защото този Малечко Палечко е японец и се нарича Исъмбоши, което на японски ще рече точно… Малечко Палечко! Исъмбоши се родил малък, ама съвсем малък. И малък си останал. Един ден неговите родители го взели със себе си на полето и го настанили върху един дънер, като стократно му заръчали никак да не мърда. Той бил толкова малък, че можел лесно да се загуби зад някоя буца пръст. Исъмбоши всъщност пеел с тънкото си гласче една песен, която сам си бил съчинил. — Не е голям нашият Исъмбоши, но колко е умен! Същински поет! — си казвали родителите му с мъничко гордост, като продължавали усърдно работата си. Но радостта на Исъмбоши отлетяла в миг и се сменила с тъга. Той забелязал как другите деца помагали на родителите си в полската работа. А той? Никога ли не ще бъде полезен на някого?

Върнал се много натъжен в къщи, отишъл при дядо си и му казал: — Добър ден, почитани дядо, аз бих искал да отида в града, да се уча и да стана голям човек. Дай ми, моля ти се, своето съгласие. — Добре синко, давам ти го. Но вземи със себе си таса, тези пръчици и това шило. Тасът ще бъде твоята лодка. Пръчиците твоите весла. Мушни шилото си в тази сламка. Едното ще ти е сабята, другото ножницата. Върви и боговете да те закрилят! — Хиляди благодарности, дядо! — казал Исъмбоши. — Аз ще уча, ще стана силен, голям и прочут. Довиждане, дядо. Довиждане, татко, мамо!

Като стигнал до брега на реката, той пуснал таса по водата и скочил в него. Така си плавал спокойно, докато не изскочила пред него една жаба. — Ей ти, жаборано, пусни ме да мина! — Ква! Ква! Ква! — Отмести се. Не виждаш ли, че ми пречиш? Но жабата се хванала за перваза на таса и почнала да го клати. — Лоша жаба! Ще ти дам да се разбереш! Аз съм малък, но много силен. И той почнал да удря жабата с веслата си, докато тя, объркана, не пуснала плячката си.

След хиляди премеждия той пристигнал най-сетне в града се стъписал: „Какво гъмжило! Колко е голям този град! Колко е красив!“ Той не могъл да откъсне очи от една голяма пагода /храм/ с трите й чудни покрива, подредени един над друг, която се подавала като голямо цвете от една черешова горичка. После се разходил из улиците на града, като внимавал много да не го стъпчат минувачите. Там имало големи карети, теглени от кротки биволи, много хора, облечени в красиви копринени кимона, и най-сетне много хубави къщи, които не били от глина като тяхната. Имало още много неща, които Исъмбоши не забелязал, тъй като паднала нощта. Така той се намерил сам на улицата. Хората се били прибрали, защото всяка вечер един жесток човекоядец с появявал в града. Всичките къщи били залостени и никой не искал да отвори на Исъмбоши.

„Спокойно!“ — рекъл си той, седнал край една врата и запял. След малко вратата се пооткрехнала. — Чие е това гласче? Кой пее? — запитало едно момиченце, което се появило в процепа. — Това съм аз. Наричам се Исъмбоши. Дойдох в града да се уча и да стана голям и силен. Но не познавам никого и не знам къде да се отправя. Посочи ми, моля ти се, мястото където бих могъл да се уча. — Колко си приветлив. Влез у дима. Ще се учим заедно. С много благодарности Исъмбоши влязъл. Нагостили го чудесно, после отишъл да си легне. На сутринта намерил върху една ниска масичка всичко, което било необходимо за писане, и то според неговия ръст. Седнал на една възглавничка и както му показало момиченцето, започнал да чертае с перото сложните йероглифи на японското писмо. — Много добре! — казало момиченцето, учудено от бързината, с която Исъмбоши заучавал всичко. — Хайде, за днес стига толкова. Трябва да си изморен. — Не, не, искам още да уча трудни йероглифи… по-трудни …все по-трудни! — Значи ти искаш да станеш най-ученият човек в Япония?

Така ден след ден те учели без почивка. Една сутрин решили да се разходят до храма. Тръгнали радостни. Стигнали до голямата каменна стълба, която водела към храма, и Исъмбоши започнал да се изкачва по стъпалата, като подскачал нависоко. — Внимавай! Тази стълба е опасна! — го предупреждавало момиченцето. — Не, не. Аз съм силен. Хайде, идвай по-скоро! — отговарял Исъмбоши, който не знаел що е страх. — Ами ти защо се спираш постоянно? — Гледам цъфналите череши. Виж колко са красиви. — Но то непрекъснато спираш! — възразил той. — Гледам онова птиченце. Виж колко е хубаво. Изобщо то търсело различни причини, за да възпре своя малък другар да не изкачва толкова бързо стъпалата. На върха на стълбата момиченцето въздъхнало облекчено, но веднага му спрял дъхът. То забелязало злия човекоядец! Човекоядецът бил огромен, целият червен. Ноктите му били жълти шипове, два големи рога стърчели над главата му. Момиченцето се вцепенило от страх и изгубило съзнание.

А Исъмбоши? Е добре, Исъмбоши застанал разкрачен пред човекоядеца и се разсмял. — Значи това си ти човекоядецо? Колко си грозен! Какво смешно лице имаш! Ти си рогат като бивол! Ха! Ха! Ха! — И той се смеел из цяло гърло. Представете си гнева на човекоядеца, към когото никой досега не би се отнасял по този начин. — Мушице, Аз ще те унищожа само с едно духване! — Колко си зъл! — отвърнал Исъмбоши. Човекоядецът духнал. Но Исъмбоши бил скочил вече на върха на носа му и го бодял със сабицата си по очите и ноздрите. Човекоядецът се мъчел да го хване, но Исъмбоши се промушвал между пръстите му. Той скачал на всички страни и човекоядецът сам си нанасял удари, които биха претрепали дори някой бивол. — Олеле, олеле! Само да те пипна! — ревял той с широко отворена уста. Исъмбоши влязъл в тази зейнала уста и се спуснал в стомаха на чудовището. С един замах на сабята си го разцепил и промушил търбуха на човекоядеца, който се строполясал мъртъв. Нашият приятел изскочил през цепката, която направил, и тупнал на земята.

Момиченцето се било свестило, дотичало, хванало последното дихание на великана и го хвърлило към Исъмбоши с думите: „Исъмбоши, стани голям!“ Едва произнесло това, и Исъмбоши се превърнал в хубав момък. -Аз съм голям, аз съм голям! — се провикнал той. — Аз не съм вече Исъмбоши. — Наистина, ти не си вече Исъмбоши — казало момиченцето, плувнало в щастие. — Сега си голям, силен и начетен.

Жителите на града понесли тържествено нашия приятел и му дали званието Герой на града. Но при все че станал богат и прочут, той си останал скромен и продължил да се учи като другите смислени младежи. Оженил се за момиченцето, когато порасло, и дълги години живеели заедно щастливи и почитани от всички.

автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/