В КАКВО НИ ПОДКРЕПЯ ВЪЗРАСТТА?

Откакто притеснението от глад и война отстъпиха на задно място, най-много се притесняваме от възрастта. Ето,че вече не можеш да се появиш във Фейсбук без филтри. Или без да поставиш децата пред наедрялото си тяло…

Разбира се, това е само суетната част от нещата. Която обаче никак не е без значение, ако тепърва ще търсиш партньор или работа.

По-същественото усещане е, че трябва да бързаш. Да бързаш да си поживееш /и започват изневерите/. Да бързаш да се уредиш /и почваме да прегазваме довчерашни принципи/.

Бързаме с брака, с децата, с козметичните си корекции …

А какво прави тялото?

Според повечето от нас, „ударило го е на уволнение“ и постепенно абдикира от своите функции. Усещаме тялото си като остаряващ автомобил, който потраква, подрънква, и постоянно ни дразни.

Но дали е така?

Тялото е съвършен механизъм, в това сме се убеждавали не един път. Освен чисто научното и духовно възхищение, което предизвиква, тялото ни е надарено с инстинкти, които неведнъж са спасявали живота ни без дори да се замислим.

А има ли специални инстинкти, оставени за старостта?

Ще се изненадате, но определено ги има. Ще изброя само няколко от тях, но всеки може да се вгледа и да прибави повече.

Наскоро започна да ми се плаче без причина, и то не за себе си /това ми е познато/, а просто така – за хората. За този или онзи познат, който отдавна не съм виждала. За някой си, понеже има толкова тежка професия. За автора на книгата, която наскоро харесах и ми стана симпатичен човекът… Като най-нормалното накрая беше на някои хора и да им се обадя.

След това обаче прочетох, че освен постоянното ставане до тоалетна, горещи вълни и т.н. „плачливостта“ била характерен признак на остаряването: „Затова дайте да я преодолеем с хапчета!“

Защо? Та именно заради плачливост много корави и инатливи хора на стари години започват да изпитват непреднамерено състрадание. Плачат още от новините за нечия съдба. Смиляват се за роднините. Започват да премислят обратно живота си, и където могат, поправят неправдите.

Има толкова видове плач. Има плач-молитва, има плач-отчаяние, има плач-обвинение. Защо да не плачем, щом до нас е дошъл плачът-състрадание?



Друг "проблем" при жените е разреждането на цикъла. Обаче знаем, че организмът на всяко момиченце се ражда с определен брой яйцеклетки. Какво чудно има тогава, че с напредването на възрастта тялото ни започва да ги икономисва, за да опази надеждата за зачатие?

Все по-честите болежки ни принуждават да отчетем, че ако и да сме се оплаквали как „това нямам, онова нямам“, имаме най-големия дар – живота. Ако не можем да действаме с тялото, или сме ограничени в това, нима бихме изпитали радостта от творчеството и промяната? А тя е сравнима само с взаимната обич и раждането на деца.

Някой се пита кога ще стигна до неприятните нощни събуждания. Особено ако са придружени с безсъние, на някой по-деен човек му се отваря време да мисли. Нощем обикновено не гледаме телевизия и сме твърде уморени да се втурнем да шетаме. На мен лично ми се е случвало, умиротворена от съня да се сетя за огромно притеснение или обида от предишния ден и да го видя в цялата му дребнота: „Това ли беше? Това изобщо не е проблем.“

А за тия, които досега не са опитвали да се молят, които нямат усещането за вяра и единение с един добър и по-голям план на живота, една нощна мисъл и призив може да е решаващото ново начало, което ще ги направи по-пълноценни и по-щастливи.

Какво? Излиза, старостта не ни „отнема“ неща?

Явно не. Дори охладените страсти успокояват ума и го правят по-точен. И ако някой си каже: „Аз не съм философ , нито учен, за какво ми е това?“ … нека се замисли още веднъж. Когато сме по-внимателни, МИСЛИМ, и не действаме първосигнално, нараняваме по-малко хора и вземаме по-малко погрешни решения. А това е толкова важно за нас самите, за близките и околните! В това да дадеш любов навреме, на място, и с точните думи, също е заключено много щастие. автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/