КОНСПИРАЦИЯ? ПОДМЕНЯТ: ИСТОРИЯ, СПОМЕНИ, ИСТИНА.

Както беше казал някой: „Когато нещо се случи веднъж, може би няма да се повтори. Когато обаче се случи два пъти, очаквай и трети път“.

Днес попаднах на два наглед разнопосочни материала, в които се докосва една болезнена и чувствителна за съвременния човек точка: Паметта.

В първия материал от специализиран сайт състрадателен мъж разказва за свой познат. Познатият му все харесвал жени, които са „под нивото“ на вкуса на роднините му, затова не смеел да им представи приятелките си… и скоро се разделял с тях. При консултация за проблема психиатър му казал, че вероятно в мозъка му е запечатан невидим момент от миналото, който е повлиял на тия решения, и уплашеният пациент си тръгнал не излекуван, а с още един страх – да не би в неизвестен миг да полудее.

За съжаление ако този човек не беше така интелигентен, както се казва в една друга статия /“За войната срещу раждането на деца…“/ той вероятно и без лекар щеше да си реши проблема чрез приятелски разговор, или с помощта на малко повече кураж от поредната му любима.

Вторият материал се разпространява от противниците на националната страгетия за закрила на детето и нейните метаморфози. Неприятен случай в Италия разказва за малки деца, чиито спомени са манипулирани с помощта на специалисти, до степен те да започнат да тълкуват превратно отношението на родителите си към тях като „насилие“, и да бъдат изведени трайно от семействата си. За съжаление напоследък социалните мрежи са наводнени от подобни примери...

Какво се получава като съединим тези два случая?

Когато човек знае, че в определени случаи манипулация на спомените се прави, дали конкретно с цел (като към тези деца), дали по-масово, към населението (доста хора дори в САЩ вярват, че ни пръскат с психотропни вещества)... той може да попадне на основания да се съмнява в собствените си спомени и в собствените си избори. Тоест, доколко са свободни и искрени те.

Тогава „конспирацията го хваща за гърлото“ и както в някои филми от рода на „Красив ум“, героят вече не се доверява на никого.

Обаче, за да успееш да се съхраниш, да си полезен и пълноценен, по-скоро трябва да спреш да се доверяваш на всеки, а не да спреш да се доверяваш и на най-близките.

Обща характеристика на пристрастените към конспирациите сякаш е, че те лесно вярват на всичко дочуто в слухове или медии, особено ако някой преди това е афиширал как го гонят, блокират и не му дават достъп до социалните мрежи.

Като пример мога да посоча бурно коментирана във Фейсбук статия против детските ваксини, където някой беше обявил, че в Япония няма ваксинации. Наложи се човек от дискусията да пише на свой познат в Япония, и да публикува графика и вида на ваксините които там поставят на децата. /След него коментарите не се повлияха особено. Хората рядко четяха другите преди тях. Те бяха решили че имат мнение, и толкова./

Това не е случайно. От памтивека Истината обикновено е гонена, наказвана и недолюбвана. Когато хитрата лъжа се преструва на истина, тя или хваща нашите страсти: „как бихме искали ТОВА да е истина“, или напротив, се преструва на гонена, забранявана и неприета. (Предполагам, че в някой добър учебник по реклама го пише в прав текст.)

Не е случайно и че доста от атаките, подмолни или явни, са насочени към паметта.

От една страна, родовата памет на народите отдавна насилствено се подменя. В момента също се подменя стара и нова история, пренаписват се учебници, с цел следващото разглезено и компютъризирано поколение да не знае своите корени, и да не черпи от своите героични и добродетелни извори.

От друга страна индивидуалната памет е свързана с индивидуалния опит. Ако се усъмним дали добре сме запомнили и разбрали това и онова в миналото (което е възможно, разбира се), нека се пазим да не се усъмним и в собствения си опит. Защото от опит сме познали и любовта, и приятелите си, и истината… Сърцето ни трупа духовен опит по свои неведоми и интуитивни пътища, макар че го синхронизира и с осъзнатите разумни преживявания.

Нека сме внимателни кога идеите за конспирация ни превръщат не в борци за истината, а в невярващо и безсилно стадо без пастир. Съмняваме се дали зад някоя кауза не стоят използвачи. Съмняваме се дали това което мислим за истина, не е фалшифицирано. … И накрая се съмняваме относно нашите близки приятели – дали не са ни въздействали някак, за да ги харесаме и одобрим?

Всичко това е доста тъжно. Любовта, верността, вдъхновението често са процеси отвъд логиката. Да, те приличат на хипноза, на внушение, на опиянение ... ала са истинни, плодотворни и побеждаващи! Дали да ги ограничим, защото някой с циничен професионален глас ни е нашепнал да се съмняваме в тях?

автор: Павлина Папазова Може да посетите и стария ми блог: http://lyuliak.blog.bg/